Здравейте! Имам проблем, но ме е страх да отида на доктор (психиатър)... понеже явно съм за там, но не знам как ще се промени животът ми след това, което бих научила там!... А така... - ще ми е по-лесно да науча за себе си истината - И АЗ ЛИ ИМАМ ШИЗОФРЕНИЯ?... И така (доколкото мога) накратко... Бях на 7 години, когато брат ми се прибра в къщи и се оплакваше, че много го боли главата... Той работеше в София и учеше там...Той е по-голям от мен. Когато го прегледаха на 4-ти километър в София му казаха, че има страхова невроза....не помня колко време мина, но може би след две години - тази диагноза вече беше "шизофрения".

От тогава до днес минаха към 20 години - а за мен времето е спряло тогава - докато имах нормално семейство... и добре, че имам спомени – да си мисля колко хубаво ми беше с двама братя - които много обичах - играеха си с мен, мама и татко работеха... Както и да е... На 16 години аз вече бях в София - няма да изпадам в подробности - от къде съм и при кой дойдох тук... Та един хубав ден ми се случи нещо неочаквано - бях заплашена с пистолет и посред бял ден бях изнасилена в кв. Младост от негър... (как съм се оправила с това аз си знам - само че никой от моето семейство не знае за това, а само една приятелка и баща й)...

Живота ми трудно вървеше, оправях се някак си, завърших висше образование и същевременно работех... днес вече съм майка и имам детенце, което скоро става на 1 година... не мога да кажа, че бракът ми е щастлив - с мъжа ми "ходихме" 8 години и се оженихме, но на 3-тия ден от брака разбрах, че съм сгрешила, но няма как - ще трябва да си мълча и да правя компромиси... Не е минавал ден, в който да не мисля и да не проклинам съдбата, за това, което ни сполетя - брат ми е луд, майка ми я оперираха от рак мин. год. (аз бях бременна в 8 месец), няколко месеца преди това получи инсулт... в болницата й откриха диабет и други заболявания. За нея мога само да ви кажа, че ТЯ ГЛЕДА БРАТ МИ ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТИЯ 20 ГОДИНИ... (между другото в началото на бременността ходих на две погребения – на любимия ми вуйчо и майка му), другият ми брат също не сполучи в живота - няма семейство - най-близкият човек съм му аз - а и той на мен – не знам как бих се оправяла без него... Значи разказвам ви всичко това, за да получите по-конкретна представа за това, което ми се "мотае" из главата :-)....

Проблемът ми е, че през цялото време на моето съществуване аз мисля само за лоши неща и не мога докрай да се концентрирам върху нещо... което да направя за себе си - например върху образованието си - исках да продължа и магистратура, но я изоставих (приеха ме, но не издържах)... омъжих се за дългогодишното ми гадже - помогнах му да завърши средното си, а после и висшето си образование, но той можеше само да ми говори - какви "добри" колежки имал и колко ги уважавал (за спортистки говоря).. - и когато го питах дали и към мен изпитва уважение - ми каза че "не знаел"... както и да е... просто не исках и да пробвам с друг мъж след него - така че карах и си казвах - "до когато може" да изкараме... но аз забременях и за останалото се сещате...

Виждам, че много хаотично говоря и представям мислите си, но не мога да ги подредя в точна хронология... ТА все си мислех - дали по-големия ми брат (със шизофренията) няма да направи нещо по-лошо на майка ми - освен да я удря от време - навреме... защо другия ми брат не иска (не може) да създава семейство... защо баща ми и майка ми не си говореха 10 години, а живееха в една къща... ГОСПОДИ, защо въобще съм се родила??? е такива въпроси ми блуждаеха в съзнанието...

И наскоро усетих, че вече не издържам... усещам, че изведнъж ще се срина... трудно ми е - мъжът ми ходи на работа, а и усърдно гледа "да си намери" такава, за да не е много в къщи... не му се слуша детски плач, гледа да хапне и да поспи и пак да излезе - въобще не съм си представяла така брачния живот... казвам, че е трудно, защото както разбрахте от по-горе, никой от моето семейство не може да ми помогне, само брат ми... а от негова страна (на съпруга ми) - свекърва например не иска да гледа моето дете, макар че на другата си снаха е отгледала и 2-те деца... това още повече ме съкрушава - айде да ме обижда (тънко, не в директен изказ) го приемам, но да ми дели детето от другите ???? Просто ще полудея....

Много обичам дъщеричката ми, но понякога й се развиквам (надявам се нормалните караници на една майка към детето й, което след много молби и угаждания, като реве и мрънка вече цял ден - е нормално, може би и малко да му се развикаш)... Относно вътрешното ми състояние, постоянно чувствам тежест (за мъка говоря), когато много се замисля за проблемите ми около родителите ми и братята ми, толкова се натъжавам, че плача - сълзите ми тръгват и не мога да ги спра..., имам и една постоянна мисъл в съзнанието - за моята етърва (жена на брата на мъжа ми)... и нея я познавам от времето, от когато познавам мъжа ми... само че тя е човек, за който нямам думи... колко лошо ми е направила не мога да ви кажа - но на нея дължа голяма част от "състоянието" в което съм... винаги ми е правила номера и интриги - а аз не съм такъв човек и не обичам въобще такива работи - но съдбата ми е такава - трябва да живея и да се съобразявам с нея... - много тежко ми беше по време на бременността - живеехме всички в една къща и все едно не бях бременна (е най-голямата и постоянна грижа беше - яде ли ти се нещо, хайде хапни си от това - а на мен въобще пък не ми се ядеше) ТА - двете и деца постоянно пищяха, сутрин рано ставаха и почваха да вилнеят, но никой не им правеше забележка... а когато тя беше бременна не се и качвахме на етажа, за да може сутрин да си доспи, а следобед да си подремне - носеха я на ръце, а аз - си работех до последния ден от бременността... за да изкарвам пари - а тя няма и един работен ден... абе какво да ви разправям - като родих, свекървата идваше първите три дни и после спря - че трябва и другите деца да гледа... аз мога да ви разказвам до други ден сигурно и затова - най добре да спра до тук...