Разсъжденията ми за психологията на агресивността бяха повлияни и обогатени от голям брой случайни разговори с доктор Ленард Бърковиц от Университета на Уисконсин, докато бяхме колеги в Изследователския център по науките за поведението (Center for Advanced Study in the Behavioral Sciences). С радост изразявам тук дълбоката си благодарност към доктор Бърковиц.

Преди няколко години в новините по телевизията Уолтър Кронкайт съобщи за американски самолет, който хвърлил напалм над едно село в Южен Виетнам, считано за крепост на Виетконг. Най-големият ми син, който тогава беше десетгодишен, ме попита живо: „Татко, какво е това напалм?”  „О — отговорих аз нехайно, — доколкото зная, това е химикал, който залепва и гори, така че ако падне върху кожата на човек, не може да се отстрани и причинява тежки изгаряния.” И продължих да слушам новините. Няколко минути по-късно погледнах случайно към сина си и видях, че по лицето му се стичат сълзи. Като го гледах, бях обзет от ужас и мъка, защото се замислих какво бе станало с мен. Толкова ли бях загрубял, че можех да отговоря на подобен въпрос така сухо и делово — сякаш синът ми бе попитал как се прави топка за бейзбол или как функционира листото? Толкова ли бях привикнал към човешката жестокост?
Ние живеем в епоха на неописуеми жестокости — в Биафра, Източен Пакистан, Ми Лай. Разбира се, подобни събития не са характерни само за 60-те години на нашия век. Един приятел веднъж ми показа тънка книжка — най-много 10—15 страници, — която имаше претенциите, че представя в синтезиран вид историята на света. Това бе хронологично изброяване на значителните събития в историята, за които съществуват писмени документи. Можете ли да се досетите какво имаше в нея? Естествено — война след война, от време на време прекъсвани от някои други събития, като раждането на Христос и изобретяването на печатарската преca.

Човекът е агресивно същество. С изключение на някои гризачи няма друго гръбначно животно, което да убива себеподобните си така последователно и безсмислено. По-рано определихме социалната психология като социално влияние - т. е. влиянието на един човек (или група) върху друг човек (или група). Най-силната проява на агресията (физическо унищожение) може да се разглежда като последната степен на социално влияние. Дали агресивността е част от човешката природа? Може ли тя да бъде модифицирана? Кои социални и ситуационни фактори увеличават агресивността и кои я намаляват?

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА АГРЕСИВНОСТТА

Трудно е да се даде просто определение на „агресивността”, тъй като в ежедневния език терминът се използва в най-различни значения. Очевидно „бостънският удушвач”, чието хоби беше да удушва жени в жилищата им, извършваше актове на агресивност. Но футболистът, който се втурва да отнеме топката от противника си, също се смята за агресивен. Агресивен наричаме и тенисиста, който често атакува мрежата. Същото може да се каже и за преуспяващ застрахователен агент, който е „истински пробивен мъж”. За агресивно се смята и детето, което ревниво брани имуществото си от  посегателството на другите, както и детето, което бие братчето си. На по-дълбоко равнище нацупената физиономия на пренебрегнатата съпруга, която седи в ъгъла по време на някое събиране, също може да се приеме за акт на „пасивна агресия”. Също така дете, което нощем се подмокря, изоставен от приятелката си младеж, който заплашва, че ще се самоубие, или ученик, който упорито се старае да реши трудна математическа задача, биха могли да бъдат определени като нагледни примери на склонността на човека към агресивност. А какво да кажем за принудата, която упражнява държавата, за да поддържа реда и законността, и за не така преките форми на агресия, чрез които членовете на дадена раса или религия унижават и подценяват хората от други раси или религии? Ако всички тези форми на поведение бъдат включени в общия термин „агресивност”, положението наистина се усложнява. За да задълбочим разбирането си за агресивността, трябва да изгазим това блато и отделим „конструктивните” страни на общоприетото определение от  неговите разрушителни аспекти. С други думи поведението, което причинява зло на другите, може да се разграничи от поведението, което не им причинява зло. Резултатът е от голямо значение. Така според това разграничение пробивният застрахователен агент или ученикът, който упорито работи над математическата задача, не могат да бъдат сметнати за агресивни, но поведението на бостънския удушвач, детето, което бие брат си, младежът, който заплашва, че ще се самоубие, и дори пренебрегнатата съпруга, която се цупи в ъгъла, ще бъдат сметнати за агресивни.
Това разграничение обаче не е напълно задоволително, защото, като се съсредоточава само върху резултата, то пренебрегва намеренията на извършителя на действието, а те са основният аспект при определянето на агресивността. Аз бих нарекъл акт на агресия поведение, целящо да причини зло или болка. Според това определение футболистът не извършва агресивно действие, защото целта му е по най-ефикасен начин да не позволи на противника да отбележи гол — но поведението му ще се смята за агресивно, ако целта му е да причини болка или нарани противника си, независимо от това, дали успее да го направи, или не. За илюстрация да допуснем, че в гнева си тригодишно дете удря своя баща. Ударът може да е съвсем слаб - и дори да разсмее бащата. Въпреки това ударът е акт на агресивност. По същия начин детето може съвсем невинно да удари баща си в окото с острото си лакътче и да му причини силна болка и посиняване на окото. Това действие няма да се определи като агресивно, защото болезнените му последици са непреднамерени.
Може би ще е полезно да направим още едно разграничение в категорията на преднамерената агресивност, а именно между агресивност, която сама по себе си е цел, и агресивност, която е средство за постигането на някаква цел. Така футболистът би могъл умишлено да нарани защитник от противниковия отбор и като го извади от игра, да повиши шансовете за победа на своя отбор. Това би било инструментална агресивност. От друга страна, той би могъл да извърши същото действие в последните минути от последния мач за сезона, за да се „разплати” със защитника за някоя реална или въображаема обида или унижение; в този случай актът на агресивност е сам по себе си цел. По подобен начин пускането на бомба над завод за сачмени лагери в Мюнхен през време на Втората световна война може да се сметне за акт на инструментална агресивност, докато избиването на беззащитни жени и деца може да се разглежда като акт на агресивност, който сам по себе си е цел. Наемният убиец, който работи за мафията и застрелва определена жертва, вероятно проявява инструментално поведение; но поведението на т. нар. вампири на убийството не е инструментално, а е цел само по себе си.

ИНСТИНКТИВНА ЛИ Е АГРЕСИВНОСТТА?

Сред психолозите, физиолозите, етолозите и философите има спор, дали агресивността е вродено, инстинктивно явление, или подобно поведение се научава. Този спор не е отскоро: той се води от векове. Например схващането на Жан Жак Русо за благородния дивак (публикувано за първи път през 1762 г.) подсказва, че в естественото си състояние човекът е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява. Други автори се придържат към схващането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на това становище принадлежи и Зигмунд Фройд. Фройд счита, че човек се ражда с инстинкт към смъртта, thаnatos: насочен навътре, той се изразява в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство; насочен навън, инстинктът към смъртта се проявява във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. Фройд е бил убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория — т. е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер: ако не се намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т. е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение.
Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека, като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безсмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните; така тези учени правят предположението, че да се нарече човешкото поведение зверско е оскърбление за другите видове, различни от човека. Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор:
„Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека: свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали срещу хора.”
Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер. Предполагам, че това е причината, поради която спорът все още съществува. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека. Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер; той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение. В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт, е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т. е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка; нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експериментът на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава. От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна, защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод, е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън — появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба: ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност. Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност.
Доводите натежават ту към едната, ту към другата страна в спора. Заключението на Скот е оспорено от изтъкнатия етолог Конрад Лоренц. Лоренц наблюдава поведението на вид силно агресивни тропически риби цихлиди и забелязва, че самците нападат други самци от същия вид очевидно като елемент на териториално поведение — т. е. отбрана на собствената територия. В естествената си среда на живот мъжкият цихлид не напада нито самки от своя вид, нито самци от други видове, а единствено мъжки екземпляри от собствения си вид. Какво става, ако всички мъжки цихлиди, внесени в аквариум, бъдат извадени, като се остави само един самец без подходящ партньор за борба? Според хидравличната теория на инстинкта потребността от агресия ще нараства, докато самецът се нахвърли върху риба, която в нормални условия не е подходящ стимул за нападение; и действително става точно така. При отсъствието на самци от своя вид мъжкият цихлид напада самци от други видове, които преди това е пренебрегвал. Нещо повече, ако всички самци бъдат извадени от аквариума, мъжкият цихлид ще започне да напада и убива и женски цихлиди.
Спорът продължава. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Макар в действителност много животни — от насекомите до човекоподобните маймуни — да нападат животно, което е навлязло в територията им, ще отидем твърде далеч, ако опростим нещата и направим извода, който някои известни автори правят, а именно че човекът също е програмиран да брани територията си и да се държи агресивно в отговор на специфични стимули. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Има голям брой данни, които свидетелстват за подобна гъвкавост на поведението дори сред животните. Например, когато определена зона в мозъка на маймуна се дразни с електрически ток, у нея може да се предизвика агресивна реакция. Зоната, която се дразни, може да се счита за нервен център на агресивността; това не означава обаче, че маймуната ще напада винаги когато тази зона се дразни. Ако маймуната е в присъствието на други маймуни, които в социалната йерархия заемат по-ниско положение от нея, тя ще ги нападне, ако бъде раздразнена съответната зона в мозъка й; ако обаче същата зона бъде раздразнена, когато тя е в присъствието на маймуни, които заемат no-високо положение от нея, маймуната няма да нападне; тя no-скоро ще е склонна да избяга от тях. Така че един и същ физиологичен стимул може да предизвика съвсем различни реакции в зависимост от по-ранния опит. Оказва се, че същото важи с пълна сила и за хората. Заключението, което можем да направим от прегледа на тези данни, е следното: макар и да е възможно агресивността у човека да има инстинктивен компонент, за социалния психолог е важно, че тя се noддава на модификация от ситуационните фактори. По какъв начин може да се модифицира агресивността, до каква степен и дали е необходимо? Преди да разгледаме тези въпроси, трябва да се запознаем със споменатите ситуационни фактори и начина, по който действат те.

ФРУСТРАЦИЯТА

Агресивността може да бъде предизвикана от всякакъв вид неприятна или нежелателна ситуация, като болка, досада и други подобни. Сред тези нежелателни ситуации основният фактор на агресивност е фрустрацията. Ако човек бъде спрян по пътя към дадена цел, възниква фрустрация, която увеличава вероятността от агресивна реакция. Това не означава, че фрустрацията винаги поражда агресивност или е единствената причина за проява на агресивност. Има и други фактори, които определят дали фрустрираният индивид ще извърши, или не акт на агресивност — както има и други причини за агресивност.
Популярен експеримент, проведен от Роджър Баркър, Тамара Дембоу и Курт Левин, дава ясна картина на връзката между фрустрацията и агресивността. Психолозите предизвикват фрустрация у малки деца, като им показват стая, пълна с привлекателни играчки, и не им разрешават да играят с тях. Децата стоят пред телена мрежа, гледат играчките и се надяват да играят с тях — дори очакват, че ще играят с тях, но не могат дори да ги докоснат: След дълго и мъчително чакане на децата се разрешава да си поиграят с играчките. На контролна група деца е било разрешено да играят с играчките направо, без да е била предизвикана фрустрация у тях. Тези деца са си играли радостно с играчките. Затова пък, когато фрустрираните деца получават достъп до същите играчки, започват да се държат крайно агресивно: чупят ги, хвърлят ги към стената, тъпчат ги и  така нататък. Ето как фрустрацията може да доведе до агресивност.
Важно е да се прави разлика между фрустрацията и депривацията. Деца, които поначало нямат играчки, могат и да не проявят агресивност. Изследването с децата no-скоро сочи, че онези деца, които са имали всички основания да се надяват да играят с играчките, изпитват фрустрация, когато очакването им е било осуетено; това осуетяване именно е станало причина за разрушителното поведение на децата. В съответствие с това разграничение психиатърът Джеръм Франк изтъква, че двете най-значителни безредици сред чернокожите през последните години не са избухнали в географските райони на най-голяма мизерия, а в Уотс и Детройт, където положението на чернокожите далеч не е така плачевно, както в някои други райони на САЩ. Въпросът е, че те са зле в сравнение с това, което имат белите. Обикновено революциите не се правят от хората, които са „на дъното”. Най-често те се правят от хора, които наскоро са вдигнали глави от калта, огледали са се и са забелязали, че към тях системата е несправедлива и другите хора живеят по-добре. Така че фрустрацията не е просто резултат на депривация, а на относителна депривация. Да допуснем, че аз реша да не се образовам, а вие — да се образовате; ако имате по-добра работа от мен, аз няма да изпитвам фрустрация, когато мисля за това. Но ако и двамата сме образовани и вие имате добра работа, а на мене (понеже съм цветнокож, мексиканец или жена) ми връчат метла, ще се почувствам фрустриран; ще изпитам също фрустрация, ако да получите образование за вас е лесно, а за мен — недостъпно. Това чувство на фрустрация ще се изостря всеки път, когато включа телевизора и видя красивите домове на белите, чудесните домакински уреди, които се продават на други хора, и целия този приятен и охолен живот, от който аз съм изключен. Когато се замисли над всички икономически и социални ограничения, които са наложени на малцинствата в богатото американско общество, човек започва да се учудва, че избухват толкова малко бунтове. Докато има неосъществени надежди, ще има и агресивност. Агресивността може да се намали, ако надеждата изчезне — или се осъществи.
Народ, който няма надежда, е апатичен народ. Чернокожите от Южноафриканската република и народът на Хаити не ще се разбунтуват дотогава, докато у тях не се зароди надеждата за по-добър живот. Единственото хубаво нещо на Съединените щати е, че — поне на теория — за хората те са обетована земя. Ние, американците, учим децата си да имат надежда, да очакват по-добър живот и да работят, за да го постигнат. Но ако тази надежда не почива на реална основа, неизбежно е да се стига до известни безредици.

СОЦИАЛНО УЧЕНЕ И АГРЕСИВНОСТ

Макар фрустрацията и болката да могат да се разглеждат като главните причини за агресивност, намесват се и много други фактори, които могат да предизвикат агресивно поведение у човек, изпитващ съвсем слаба болка или фрустрация, или, обратно — да потиснат агресивната реакция у слабо фрустриран човек. Тези фактори са резултат от социалното учене. По-рано видяхме как социалният опит може да потисне агресивната реакция: спомнете си, че когато в мозъка на маймуна се дразни зона, която обикновено води до агресивна реакция, маймуната не е агресивна, ако е в присъствието на друга маймуна, от която се е научила да се страхува. Друг фактор на агресивността, свързан със социалното учене, е намерението, приписвано на човека, причиняващ болка или фрустрация. Една от особеностите на поведението, която отличава човека от другите животни, е неговата способност да взема под внимание намеренията на другите хора. Да разгледаме следните две положения: 1) учтив човек случайно ви настъпва; или 2) невнимателен човек, за когото знаете, че не държи на вас, ви настъпва. Ще приемем, че и в двата случая сте били настъпен еднакво силно и болезнено. Склонен съм да предположа, че втората ситуация ще предизвика агресивна реакция, докато първата ще предизвика съвсем слаба агресивност или изобщо няма да предизвика агресивна реакция. Това, което искам да кажа, е, че фрустрацията и болката не водят задължително до агресивност. Реакцията може да се модифицира — и един от основните фактори, които могат да изменят агресивната реакция, е намерението, приписвано на човека, породил фрустрацията. Това явление е било доказано от Шабас Малик и Бойд Маккандлис. В своя експеримент те предизвикват фрустрация у деца от трети клас, като с несръчността, проявена от друго дете, им попречват да достигнат цел, за която е предвидена парична награда. По-късно на някои от децата се дава разумно и „добронамерено” обяснение за поведението на детето, което ги е провалило. По-точно казва им се, че то е било „сънено и разстроено”. Тези деца са проявили много по-малка агресивност към „провалилото” ги дете, отколкото са проявили деца, на които не е било дадено подобно обяснение.
От друга страна, някои стимули могат да предизвикат агресивно поведение у индивиди, които не изглеждат фрустрирани. В класическа поредица от експерименти Албърт Бандура и сътрудниците му показват, че за малките деца е достатъчно да видят друг човек да се държи агресивно — и те засилват своето агресивно поведение. Основната процедура в тези експерименти е показването на възрастен човек, който блъска надуваема пластмасова кукла „Бобо” (която се връща в изходното си положение, след като бъде съборена). Понякога по-възрастният човек придружава физическата агресивност със словесни обиди към куклата. След това на децата е било разрешено да ги поиграят с нея. Установява се, че след като са наблюдавали поведението из по-възрастния човек, децата не само имитират моделите на агресивно поведение, но проявяват и други форми на агресия. Накратко, децата копират поведението на по-възрастния; това, че наблюдават агресивното поведение на някой друг, им служи като стимул също да се държат агресивно. Важно е да се отбележи обаче, че те не са се ограничили само с подражание, а са помислили нови, творчески форми на агресивност. Следователно влиянието на модела е много по-широко - децата не се ограничават само с точното повтаряне на действията на по-възрастните, а могат и да ги обогатят. Бандура и сътрудниците му показват, че резултатът също е от значение: ако агресивният модел се награждава за агресивното си поведение, децата,, които са го наблюдавали, впоследствие са. по-агресивни от децата, пред които моделът е бил наказан заради агресивно поведение.
Правейки още една крачка напред, Ленард Бърковиц и сътрудниците му са показали, че когато човек е фрустриран или разгневен, дори само присъствието на предмет, свързан с агресия, може да увеличи агресивността му. В един от неговите експерименти студенти се довеждат до състояние на гняв: някои се намират в стая, в която небрежно е захвърлен пистолет, а други — в стая, където има неутрален предмет (ракета за бадминтон). На изследваните лица след това се дава възможност да приложат електрически импулси върху свой състудент. Индивидите, конто са били разгневени в присъствието на дразнител, подбуждащ към агресия (пистолета), прилагат повече електрически импулси от лицата, разгневени в присъствието на ракетата за бадминтон. С други думи, някои дразнители, които се свързват с агресия, повишават склонността на индивида към агресивно поведение. Както казва Бърковиц: „Разгневеният човек може да дръпне спусъка на пистолета си, ако желае да извърши насилие; но спусъкът (т. е. присъствието на пистолета) също може да притегли пръста му или, с други думи, да извика агресивни реакции у него, ако той е склонен към насилие и няма силни задръжки срещу подобно поведение.”

НЕОБХОДИМА ЛИ Е АГРЕСИВНОСТТА?

Естественият подбор. Някои учени са на мнение, че определени видове агресивност са полезни и може би дори съществени. Например Конрад Лоренц заявява, че агресивността е „съществен елемент в организацията па инстинктите за самосъхранение”. Като основава доводите си на наблюдения върху животни, той счита, че агресивността играе първостепенна роля в еволюцията, защото дава възможност на младите животни да имат най-силните и най-мъдрите родители, а групата да бъде предвождала от възможно най-подходящите самци. Антропологът Шъруд Уошбърн и психиатърът Дейвид Хамбърг са стигнали до подобни изводи в изследването си върху маймуни от Стария свят. Те смятат, че агресивността на маймуните от една група играе важна роля за намирането на храна, при размножаването и определянето на моделите на господство. Най-силният и най-агресивният самец в групата ще заема позиция на превъзходство чрез първоначална проява на агресивност. Това ще намали броя на сериозните бъдещи схватки в групата (другите самци знаят кой е господарят). Нещо повече, тъй като господстващият самец доминира и в размножаването, групата има по-големи възможности за оцеляване, понеже силният индивид предава жизнеността си на следващите поколения.
Като имат пред вид тези данни, мнозина наблюдатели призовават към предпазливост в опитите да се контролира агресивността у човека; те изказват предположението, че — както мри низшите животни — агресивността е нужна за оцеляването на вида. Тези разсъждения отчасти се базират на предположението, че един и същи механизъм подбужда едного да убие ближния си, а другиго — да „овладява” космоса, с настървение да се захваща с трудна математическа задача или да „покорява” Вселената.
Това обаче може би не е вярно. Явната агресивност вече не е необходима за оцеляването на човека. Нещо повече, поставянето на знак за равенство между творческата активност и високите постижения, от една страна, и враждебността и агресивността, от друга, обърква нещата. Възможно е да решим даден проблем или овладеем дадено умение, без да причиняваме зло на друг човек или дори без да се стараем да влизаме в съперничество. Възможно е да се намали насилието, без да се намалява любознателността на човека или желанието му да решава проблеми. За американците това разграничение е трудно за разбиране, защото те, както и някои други народи на Запада, са научени да отъждествяват успеха с победата, добрите резултати с покоряването на някого. М. Ф. Ашли Монтагю счита, че прекалено елементарно и погрешно тълкуване на Дарвиновата теория е внушило на средния човек невярното схващане, според  което конфликтът е неизбежен закон на живота. Ашли Монтагю заявява, че за победителите в индустриалната революция, които са експлоатирали работниците, е било удобно да оправдават експлоатацията си, като сравняват живота с борба за оцеляване; естествено е да оцелеят най-приспособените индивиди. Опасността при този начин на разсъждаване е, че той се превръща в „самоизпълняващо се пророчество” и може да стане причина да пренебрегнем или омаловажим ролята на неагресивното и лишеното от съперничество поведение за оцеляването на човека и другите животни. Например Пьотър Кропоткин през 1902 г. е стигнал до извода, че поведението на сътрудничество и взаимопомощ играе важна роля в оцеляването на много форми на живот. В подкрепа на този извод има богат доказателствен материал. Поведението на сътрудничество сред някои социални насекоми, като термити, мравки и пчели, е добре познато. По-малко известна е формата на поведение при шимпанзето, която може да се опише единствено като „алтруистична”. Тя се проявява по следния начин: две шимпанзета се намират в две съседни клетки. Едното шимпанзе има храна, а другото няма и започва да „проси”. Неохотно „богатото” шимпанзе му подава част от своята храна. Самото нежелание, с което шимпанзето прави това, в известен смисъл придава още по-голяма значимост на подаръка, защото показва, че то харесва храната и с удоволствие би я задържало за себе си. Този факт показва също, че подтикът за споделяне може да има наистина дълбоки корени. Работата на Кропоткин не е събудила достатъчен интерес — дори е била пренебрегната до голяма степен — може би защото не е отговаряла на духа на времето или на потребностите на тези, които са извличали облаги от индустриалната революция.
Да се вгледаме в американското общество. Изглежда, че американската култура процъфтява на базата на състезанието; ние награждаваме победителите и отхвърляме победените. Цели две столетия образователната ни система се основава на съперничеството и законите на оцеляване. С много малко изключения ние научаваме децата си не да обичат знанието, а да се стремят към високи оценки. Когато Грантланд Райс, писател на спортни теми, заявява, че не е важно дали побеждаваш или губиш, а как играеш, той не описва господстващата тема в американския живот, а препоръчва лекарство срещу прекалено голямото ни желание да побеждаваме. От футболиста на Малката лига, който избухва в плач след загуба на своя отбор, до студентите, които скандират на футболния стадион: „Първи сме!”; от Линдън Джонсън, чиито преценки почти сигурно са били изкривени от често изразяваното от него желание да не бъде първият американски президент, който е изгубил война, до третокласника, който презира свой съученик заради по-доброто му представяне на класно по аритметика — всички ние демонстрираме изумителна културално обусловена мания за победа. Винс Ломбарди, много популярен професионален треньор по футбол, обобщава всичко в краткото изречение: „Побеждаването не е всичко, то е единственото важно нещо”. Ужасяваща в тази философия е импликацията, че целта да победим оправдава всички използвани средства дори ако става въпрос само за футболен мач — нещо, което първоначално все пак се смяташе за развлечение.
Няма съмнение, че в началото на еволюцията на човека голяма част от агресивното поведение е улеснявала приспособяването му. Но когато се огледаме наоколо и видим свят, изпълнен с конфликти, ненавист и недоверие между народите и расите, безсмислени кръвопролития и политически убийства, с основание започваме да се съмняваме в ролята на агресията за оцеляването. Биологът Лорън Айсли отдава дължимото на древните прадеди на човека, но предупреждава да не им подражаваме, когато пише: „Днес са ни потребни хора, които са по-добросърдечни и по-толерантни от онези, които заради нас се пребориха с леда, тигъра и мечката.”
Катарзисът. Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците. Както споменах по-рано, Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. Има ли доказателствен материал в подкрепа на това твърдение? Наличните данни показват, че свързаният с агресивността конфликт може да доведе човек до състояние на високо емоционално напрежение. Това е довело някои изследователи до погрешното заключение, че потискането на агресивна реакция у хората предизвиква или сериозни смущения, или силно агресивно поведение. Но не съществуват преки доказателства, подкрепящи това заключение.
„Все пак — някой може да запита — има ли полза от проявата на агресивност?” Човек може да освободи агресивната си енергия най-малко по три начина: 1) като я изразходва под формата на физически упражнения — игри, бягане, скачане, боксиране на „крута” и т. н.; 2) като я насочи към неразрушителна форма на въображаема агресия — когато си представя как удря някого или пише разказ, пълен с актове на насилие; и 3) чрез непосредствена агресия - като се нахвърля върху човека, който е причинил фрустрацията, наранява го, причинява му неприятности, злослови по негов адрес и т. н.
Да разгледаме първия начин — занимание със социално приемлива агресивна дейност. Разпространено е убеждението, че този метод е ефикасен, и той горещо се препоръчва от терапевти с психоаналитична ориентация. Изтъкнатият психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”. Логично е да си зададем въпроса дали има данни, които доказват, че състезателните игри намаляват агресивността. В задълбочения си анализ на съществуващите данни Бърковиц не е открил никакви ясни и недвусмислени резултати в подкрепа на твърдението, че усилените физически упражнения намаляват агресивността. В изчерпателно изследване на спортисти от различни колежи Уорън Джонсън също не е установил убедителни данни, подкрепящи идеята за катарзиса. Според него абсурдно е не само твърдението, че на игрищата на колежа в Итън са били печелени цели войни — още по-абсурдно е да се надяваме, че можем да предотвратим войните там. Това не означава, че тези игри не донасят удоволствие на хората. Те им донасят удоволствие. Но заниманието с тези игри не намалява агресивността.
Нека сега се заемем с втората форма на агресията — въображаемата агресия. Има някои данни, свидетелстващи, че извършването на агресия във въображението може да подобри самочувствието на хората и дори да доведе до временно намаляване на агресивността. В интересен експеримент, проведен от Симор Фешбах, студенти се оскърбяват от техен преподавател; след това на половината от студентите се дава възможност да напишат разкази на тема агресия, докато на останалите студенти не се дава такава възможност. Има и контролна група студенти, които не са били оскърбени. Резултатите показват, че лицата, на които е била дадена възможност да напишат разкази за агресия, показват малко по-слаба агресивност от лицата,, на които такава възможност не е била дадена. Трябва да се изтъкне, че двете групи студенти, които са били оскърбени, са били значително по-агресивни от групата студенти, които изобщо не са били оскърбени. Така ползата от въображаемата агресия е ограничена: тя не води до значително намаляване на агресивната енергия. Важно е обаче да се подчертае, че при въображаемата агресия на никого не се причинява зло.
Този факт придобива голямо значение, когато се разглеждат ефектите от действителната агресивност. Открит