„През моите очи“  е книга, която има амбицията да промени общественото мнение за аутистите в България и да накара много семейства и професионалисти да погледнат по различен начин на тези хора. В този сборник са събрани не само личният опит и универсалните познания на д-р Грандин, но и огромното количество изследователска литература, което тя е усвоила при изучаването на това страдание.

Когато навърших 50 години, много хора започнаха да ми казват, че беседите ми звучат все по-добре и стават все по-гладки. Това, което много хора не разбират, е, че аутистите цял живот продължават да растат и да се развиват. Всеки ден аз продължавам да се уча как да се държа и как да общувам.

Аутистичната мисъл е организирана от долу нагоре, вместо от горе надолу.

За да сформирам една концепция, аз събирам ведно голямо количество съвсем малки частици информация. Нормалните хора най-напред сформират концепцията и след това се опитват да я запълнят с детайлите, които спадат към нея. Колкото повече остарявам, толкова повече данни събирам и толкова по-добра ставам във формирането на концепции. Тъй като се старая постоянно да участвам в нови преживявания, това ми помага да натрупам повече информация в базата данни на мозъка си, в моята памет. Разполагам с все повече и повече информация, която да ми помага да разбера как да се справя в нови ситуации. За да проумея нещо ново, аз го сравнявам с друго, което вече съм преживяла.

Интернетът в главата ми
Най-добрата аналогия за работата на мозъка ми е, че сякаш имам вграден интернет в главата си. Вътрешният ми интернет може да получи информация единствено като чета или чрез действителни преживявания. Мозъкът ми има и търсачка, която работи
на принципа на изображенията, като в гугъл.

Когато някой каже някаква дума, във въображението ми изплуват картини. За да мисля, са ми необходими визуални образи. Когато бях по-млада, библиотеката с картини в главата ми беше доста по-малка, така че трябваше да използвам визуални символи, за да разбера новите понятия. В гимназията използвах символа на вратите, за да онагледя мисълта за своето бъдеще. Упражнявах се да си представям бъдещето след гимназията, като преминавах през една истинска врата, която символизираше моето бъдеще. Без символа на вратата бъдещето ми изглеждаше прекалено абстрактно и не можех да го проумея.

Днес вече не използвам символа на вратата, тъй като той е изместен от картините на други неща, които съм преживяла или прочела. Когато чета някоя книга с описателен текст, аз си я превеждам във фотореалистични изображения. Колкото повече неща преживявам, толкова по-гъвкаво става мисленето ми, понеже „фотоинтернетът“ в главата ми разполага с повече картини и информация, през която да сърфира.

Новите преживявания са жизненоважни
Новите преживявания при децата и възрастните с разстройства от аутистичния спектър или синдрома на Аспергер са наистина много важни. Майка ми винаги ме караше да изпробвам нови неща; някои от тях не ми харесваха, но въпреки това ги правех. Когато бях на около дванайсет години, майка ми ме записа в една детска програма да карам лодка. Програмата се провеждаше два пъти седмично следобед и продължаваше цялото лято. Беше зле организирана и я намразих още след първите няколко занятия, тъй като нямах другарче, с което да се упражнявам, но все пак довърших всичките си часове докрай. Урокът, който усвоих, бе, че щом започнеш едно нещо, трябва да го докараш докрай.

Като по-възрастна се мотивирам да продължавам обучението си, отделяйки доста време за четене.

Старая се да трупам лични преживявания и професионален опит. В последните десет години от живота ми – от петдесет до шейсет – аз отново успях да се усъвършенствам. Едно от прозренията, които получих на около 50-годишна възраст, бе, че с очите и с погледа хората си предават недоловими сигнали, за чието съществуване изобщо не бях подозирала. За тези сигнали научих от книгата „Неведение“ на Саймън Барон Коен. Когато чета литература по проблемите на аутизма, аз трупам огромни познания както от личните разкази на хора с разстройства от аутистичния спектър, така и от неврологичните изследвания. Научните изследвания са ми помогнали да разбера по какъв начин моят мозък се различава от мозъците на другите хора. Това от своя страна ми помага да разбера и „нормалните“ хора по-добре.

Изпълняване на поръчки
Преди няколко години осъзнах до каква огромна степен обучението, получено в детството ми и в пубертета, ми е помогнало по-късно в живота. Гимназията беше мъчение с непрестанните подигравки, на които бях подложена, пък и като ученичка бях мързелива и нямах особен интерес да се подготвям. Години наред пишех само за това, как учителят ми по физика ме е мотивирал да наблегна на уроците, за да мога да стана учен. Неговото попечителство бе изключително важно. След време осъзнах, че макар и да не се учех особено добре в училище, аз все пак разполагах с доста добри трудови умения, които по-късно се оказаха от полза в света на трудовата заетост. Умеех да върша много неща, които хората харесваха. Почиствах конюшните, поправях покрива на хамбара и майсторях табели.

Макар че се вманиачавах в тези дейности, те все пак си бяха полезна работа, която трябваше да се върши.

За да постигнат успех в живота си, хората с разстройства от спектъра трябва да се научат да прилагат своите умения и да изпълняват поръчки. От най-ранна възраст ме учеха да изпълнявам поръчки (да следвам инструкциите, да се придържам към задачата, да я изпълня както трябва). В началното училище ме окуражаваха, че рисувам добре, но пък и непрекъснато ме молеха да правя картини за най-различни неща (отново да върша работа за другите). Обичах да ме хвалят, когато нарисувам нещо по поръчка на друг.
Родителите и учителите могат да положат основите за по-късния успех в живота на детето, като постоянно му предлагат множество нови преживявания. Децата, пък и хората от всички други възрасти могат да продължават да се развиват и да обогатяват своето мислене и поведение. Никога не е късно да се разшири кръгозорът на аутистичната личност.

Откъс от книгата „През моите очи“  (ИК „Изток-Запад“)