За щастие, греховете на родителите само с едно дете обикновено не са смъртни. Но втъкат ли се в канавата на живота, в дългосрочен план могат да се окажат унищожителни. Всяка глава от книгата е посветена на един от 7-те седемте гряха. А те са: прекаленото угаждане, прекаленото опекунство, неналагането на дисциплина, свръхкомпенсирането, стремежът към съвършенство, отнасянето към детето като към възрастен и прекомерното хвалене.

 Първите от изброените седем гряха са именно онези, които ни отдалечават от обичта и духовното съзнание, необходими за отглеждането на едно емоционално сигурно единствено дете, казва авторката на едноименната книга Каролин Уайт.

Дъщеря ни се роди преди 23 години, след като и двамата със съпруга ми бяхме навършили трийсет. По онова време (а вероятно и днес) минавах за късноцъфтящ вид – повечето от приятелките ми, с които израснах, родиха още в началото на двайсетте си години, така че дори сред поколението на бейби-бумърите ни смятаха за „престарели“ родители. Акушер-гинекологът ми дори си беше създал специален клиничен термин за моето състояние, за който предпочитам да не си спомням. Мярнах го в болничния ми картон и бях поразена. Макар и забравила почти всичко от наученото по латински в осми клас, успях да си го преведа горе-долу като „дърта стара вещица“. Боже мой, кога отлетя времето? Аз все още броях себе си за сравнително млада жена. Погледнах се набързо в огледалото в лекарския кабинет и се напънах да съм обективна – „Е, не изглеждам чак толкова грохнала.“

Днес нещата са коренно различни. Съвсем нормално е жени да раждат дори на четирийсет и доста години (Мадона и Джийна Дейвис са достатъчни примери), а с помощта на донорите на яйцеклетки и сурогат-майките, жени стават майки и на петдесет и нещо.
Но още не бях изхвърлила и последната кутия от пелените за еднократна употреба, а приятели и роднини взеха да подпитват не планираме ли да си имаме и второ дете. Навремето въпросите им ни най-малко не ме дразнеха, тъй като смятах, че ни е писано да имаме две деца. Както се пееше в старата песен:

 „Ще си създадем семейство –
момченце за мен, момиченце за теб.“

Момиченцето бе вече налице и тъй като го бяхме заченали съвсем скоро след решението ни да имаме деца, очаквах и втория път да ни споходи късметът и да ни се роди момченце, с което съпругът ми да общува на ниво автомобили и други механични устройства.
Не че имам някаква сексистка ориентация, но все пак ми прави впечатление, че момиченцата не проявяват особен интерес към двигателя с вътрешно горене. При все че учителствах с огромно удоволствие и обичах да се занимавам с чуждите деца, никога не бях изпитвала особени майчински чувства. Всичко обаче се промени след появата на дъщеря ми. Като типичен нов родител смятах, че е чаровна и изключително забавна. Проговори рано и проходи на осем месеца. Бе навита като пружинка, чувствителна, драматична и изглеждаше готова да завладее света още преди да бе свързала и първото си цялостно изречение. Според нас задачата ни бе да канализираме в положителна насока всичката й енергия и да й осигурим братче или сестриче, което би я успокоило до значителна степен. Природата обаче имала други намерения.

След като дъщеря ни навърши две годинки, започнахме да работим по второто си дете – изключително приятна задача, която в крайна сметка ни създаде единствено чувството за безсилие. След ред разочарования в продължение на година и половина се подложихме на лечение против стерилитет, което, в сравнение със сегашните методи, не се различаваше особено от първобитното прилагане на пиявици по тялото ми. Видимо уж всичко си беше наред. Препоръчаха ми да си вървя у дома, да си следя температурата и прочие – останалото ви е известно. Но аз се оказах не особено добра пациентка, а и мразя не по-малко от съпруга си някой да ми дава тон в живота. И двамата решихме да не се притесняваме и да не обръщаме внимание на шаманските заклинания на доктора. При което забременях три пъти подред! И толкова пъти пометнах. Минаха още цели 4  години,
докато склоним глава пред по-висшата воля, явно по-силна от нашата.

Вярно, на моменти споменавахме и възможността да си осиновим дете, което щеше да е безумно скъпо, освен гдето, изглежда, надхвърляше и емоционалните ни възможности. Трудно ни беше да си представим как непознати ще изучават под лупа всяка подробност в личния ни живот, а после ще трябва да чакаме с години и да живеем с мисълта, че е напълно възможно очакванията ни да не се сбъднат. Прекалено страшно ни се стори. Умувахме, умувахме и стигнахме до извода, че малкото ни торнадо ще си остане единственото ни дете, на което можем само да се радваме. След като се отказахме, ни олекна, но агонията по въпроса дълго не ни оставяше на мира.

Раждането на „Единственото дете“

Дълго време животът ни се развиваше в съвсем други посоки, а ние отглеждахме дъщеря си така, както го правят повечето родители – учейки се от собствените си действия.

После се появи интернет. Дъщеря ни навърши петнайсет и се озовахме във водовъртежа на ежедневните драми на подрастващите. При все това смятахме, че сме научили куп неща, свързани с отглеждането на единствено дете, тоест че сме извлекли поуки от грешките си. Самата аз съм педагог и писател с продължителен трудов стаж като оценител на кандидатстващите в частната образователна система. От професионална гледна точка най-голямо задоволство съм изпитвала при възможността да изслушвам с разбиране и безпристрастност грижите на родителите и децата. Но колкото и хубава да беше тази ми кариера, имах чувството, че съм готова да съчетая придобития в педагогиката и в журналистиката опит и да го превърна в нещо съвсем ново.

Така че по време на един разговор, който силно напомняше вдъхновената размяна на реплики между Джуди Гарланд и Мики Руни, когато и двамата изпаднеха в настроение да направят истинско шоу, с мъжа ми се спогледахме и си казахме: „Що не създадем интернет сайт и бюлетин под названието „Единственото дете“? При все че – за разлика от Джуди и Мики – не се канехме да вършим издателската си дейност в хамбар или гараж, и двамата си давахме сметка, че започваме от низините. Така аз се превърнах в главен редактор на скромен бюлетин от дванайсет страници, а съпругът ми се провъзгласи за издател и уебдизайнер. Нещата потръгнаха бавно, но много бързо ни стана ясно, че сме напипали една болна тема. Само няколко години след началото на проекта започнахме да се радваме на спонтанна международна разгласа, включително и на специални предавания, посветени на нас по Си Ен Ен и във „Вечерните новини с Том Брокоу“ по Ен Би Си. Най-изненадани обаче бяхме от хилядите писма и имейли  от цял свят до onlychild.com.

Авторите им се нуждаеха от спешни съвети и подкрепа. Мнозина даваха израз на чувството си за вина, на стреса и объркването, които ги измъчват. Някои страдаха от безплодие и нямаха възможност да се сдобият с второ дете, други пък бяха решили най-умишлено да останат само с едно. Но във всеки един случай онези, които ни пишеха, търсеха от нас утвърждаване. И най-вече искаха да знаят как да възпитат от детето си уравновесен индивид. Някои от родителите на единствени деца също са израснали като единствено дете в семейството си и бяха доволни от живота. Но ни питаха дали е положителен фактът, че продължават тази тенденция. Дори онези, които нямат нищо против размера на семейството си, били подлагани на натиск от приятели и роднини да се сдобият с още деца. И искаха съвети как да реагират на нежелания натиск и нетърсени препоръки.

Изведнъж се озовахме в положението на оплаквателно бюро за родителите на единствени деца, за подрастващи единствени деца, че и за вече възрастни единствени деца. Пишеха ни родители, които угаждали на единственото си дете дотам, че не му поставяли никакви ограничения и сега си патели от последствията. Отговаряхме и на писма и имейли от „единствени“ на средна възраст, притеснени как ще се справят някой ден с грижите по немощните си възрастни родители. Имаше и студенти, които споделяха колко тесни са връзките с родителите им и как се справят с раздялата. Тревогите около това да отглеждаш или сам да си единствено дете се оказаха далеч по-големи и обширни, отколкото си бяхме представяли.

Бюлетинът ни постепенно прерасна в малко списание. Публикувах в един от броевете му кратка статия, посветена на седемте най-често срещани „гряха“, които според мен извършват повечето родители на единствени деца. Реакцията бе поразителна. Не искам ни най-малко да кажа, че същите тези грехове са чужди и на родителите с повече деца, но когато детето е само едно, всичко е много по-ясно очертано, а в определен смисъл – и по-съдбовно. И съм убедена в това, тъй като и самите ние бяхме сторили всеки един от тези грехове, докато възпитавахме дъщеря ни, и се борим от време на време с тях до ден днешен.

Откъс от книгата на Каролин Уайт - „Седемте  най-често срещани гряха при отглеждането на единствено дете“ (издателство „Колибри”)

Каролин Уайт, главен редактор на популярното американско списание „Единствено дете“. Тази книга е пътеводител,  които ще ви помогнат да избегнете най-често допусканите грешки и да възпитате уравновесени и доволни от живота деца.