Питали ли сте защо някои растения отварят и затварят цветовете си по едно и също време всеки ден? А каква е тази непреодолима за тийнейджърите нужда от сън, която ги държи в леглото до ранния следобед? Защо толкова много хора изпитват проблеми след пътуване през зони с голяма часовата разлика?

Британският учен Ръсел Фостър и биологът Лион Крайцман дават научнообосновани отговори на тези и редица други въпроси, свързани с ритъма на живота ни в книгата си „Биологичният часовник” ( издателство „Изток-Запад”). Авторите разясняват важността на биологичния часовник и основополагащата му роля в процеса на еволюцията, разкривайки защо той продължава да е толкова съществен за всички живи организми.

Фостър и Крайцман смятат, че биологичните часовници са кодирани в нашите гени и се пренастройват всеки ден (при изгрев и залез), за да свържат астрономическото време с вътрешното усещане за време на организмите. От книгата разбираме още как учените тълкуват механизмите на биологичния часовник и какво ги управлява, а също и как отделните организми отмерват различни интервали от време, как се адаптират към определени цикли и как светлината координира вътрешното им усещане за време с външния свят.

Авторите обръщат специално внимание на проблеми, които могат да бъдат причинени от неправилно функциониращ биологичен часовник: депресии, сезонни разстройства и др. В допълнение двамата учени разкриват и рисковете и

вредите, които ни нанасят модните от години хапчета с които оставаме
будни по-дълго време.

Видният британски учен Ръсел Фостър (1959) защитава докторска степен в сферата на невронауката през 1984 г. в университета в Бристол. Командор е на Ордена на Британската империя, член на Британското кралско дружество, преподавател в Оксфорд. В България д-р Фостър идва по покана на Британски съвет, за да вземе участие в Софийския фестивал на науката , който се проведе от  14 до17 май. Той изнесе лекция на тема „Светлината, часовниците и сънят: науката в помощ на медицината“.

Второкурсниците по физиология в Импириъл Колидж в Лондон се запознават с важността на циркадните ритми, когато следят редовно ректалната си температура в рамките на 24-часов период (не е чак толкова неприятно, както звучи). Установяват, че телесната им температура се колебае ритмично с промяна от максимум към минимум от около 1o С. Ниската точка е около 4–6 ч. а пикът е около 12–14 часа по-късно.

Чувството на сънливост в ранния следобед, което познаваме като спад след обяда се дължи също и на циркадната ни биология, макар че обилен обяд и няколко питиета засилват усещането. Много от студентите се запознават и с трудностите при заспиване след целонощен купон. По-умните скоро научават, че сънят, дрямката, бдителността, настроението, телесната температура и циркадните ритми са тясно свързани.

Първият добре контролиран опит да се проучат дневните промени в човешката ефективност и бдителност са започнали през 30-те години с работата на Натаниъл Клайтман ( 1965 ). Той показва, че качеството на представяне на широк обхват от фактори като умножение, стабилност на ръцете, раздаване на карти и сортиране имат тенденция да се покачват сутрин и после да спадат, след

като са достигнали пик около средата на деня. Клайтман е световно признат като
баща на изследванията на съня.
 
Умира през 1999 г. на 104-годишна възраст. Когато бил на доста над 90, попитали го за най-прочутата му книга „Сън и будно състояние“. Клайтман казал: „Когато писах книгата си „Сън и будно състояние“ поставих отпред думата „сън“, защото в библиотеката и каталозите нямаше заглавка „будно състояние“ или „буден“.“ Монументалният труд изрежда над 4000 препратки и в дните преди компютъра Клайтман сам написал на пишеща машина всяка каталожна карта. Отнело му повече време, отколкото написването на книгата В епичен и широко огласен експеримент той и асистентът му Брус Ричардсън живели на 400 метра под земята в пещерата Мамот в Кентъки повече от един месец през 1938 г., за да видят как ще се справят. Макар Клайтман да казал, че не е могъл да спи както трябва, Ричардсън се адаптирал. В пещерата Клайтман мерил телесната им температура и установил, че има леко, но постоянно колебаене през деня и че пикът се появявал тогава, когато по принцип телесната температура е най-висока .

Съществува схващане, че без сам да го осъзнава, Клайтман е направил достатъчно, за да докаже, че съществува ендогенен часовник. Както отбелязва Уилям Демънт от Станфордския университет, „ако и двамата бяха демонстрирали очевидна фиксираност на 24-часовия ритъм, Клайтман би могъл да се обърне в посоката да издигне постулата за вътрешен часовник“ .

В началото на 60-те години очевидните неудобства, предизвиквани от нощната работа и потенциалният ѝ риск за здравето, тревожеха изследователите. Пред тях се изправяше свят, в който денонощната работа ставаше все по-разпространена в електроцентрали, сферата на обслужването, обработка на данни, авиацията, новинарските медии, телекомуникациите, при военните и в пилотираните от човек космически полети.

Юрген Ашоф, професор в института по бихейвиорална физиология „Макс Планк“, работи над някои от тези проблеми. Живеенето в пещери било някак екстремно и едва ли предоставяло идеалната среда за внимателни научни изследвания. Той бил изградил прототип „свободна от време среда“ в бивше укритие в сутерен под мюнхенска болница и избрал себе си като пръв обект. Стомашни оплаквания скъсили престоя му, но останал в мазето достатъчно дълго, че да покаже как човешки обект в изолация от ориентири за времето показва ендогенни ритми на самотек, също както е при плъховете (1960).