- Юлия, има ли личен мотив да се занимаваш с европроект, който насърчава социално фермерство у България?
- Когато взех решението да сменя професионалното си поприще и започнах да работя с деца, една от моите цели бе да работя и с деца с увреждания или отглеждани и възпитавани в социални институции. Работата с деца, лишени от родителски грижи и/или с увреждания за мен бе лично и професионално предизвикателство. Да бъдеш родител е най-голямото предизвикателство за всеки един от нас. В основата на взаимоотношенията родител – дете стоят любовта, любопитството към света на другия, споделянето и доверието. Какво обаче бихте направили ако срещу вас стои не едно, а 20 деца, претърпели насилие, разделени от своите родители, изпитващи непрекъснат страх и тревожност? Какво бихте направили ако срещу вас стои не един, а няколко младежи с физически увреждания, които всеки ден отправят към вас своя личен въпрос към света: Добър ли съм? Какво мога аз? Мога ли да бъда адвокат, лекар? През годините в различни проекти търсех отговори на тези въпроси и исках да излезна от гръмките думи „социализация” и „интеграция”. Търсих практични и работещи решения, чрез които децата и младежите от социалните институции да получат шанса да се превърнат „потребители” в пълноправни участници в обществото с разгърнати индивидуални способности. В работата си по различни проекти, разбрах, че за да се случи това е нужно да се работи в няколко посоки: първо, движеща максима на всеки един от нас, дори като дарители да бъде китайската поговорка: „Дай на човека една риба и той ще яде цял ден. Научи го да лови риба и той ще има храна за цял живот”. В този аспект организирахме редица изложби с ръчно изработени творби на деца отглеждани в институции с призив към всеки да дарява умение, а не пари. Второ -  промяна на гражданската позицията към децата и младежите отглеждани и възпитавани в социални институции и трето - промяна на ролята и отношението на персонала към възпитаниците им, промяна на начина на работа и организация на дневния ритъм. Когато се появи идеята и стартирахме писането на проект „Устрем  – споделени възможности”, дори за миг не се поколебах и я грабнах със замах. Вече бях чела и чувала за ползите на социалното фермермерство, но след години работа по проекти и моменти на разочарования, някак бях свикнала понякога хубавите идеи да останат неразбрани. Затова когато получихме одобрението и финансирането по Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009 – 2014 г., за мен това бе момент на личен емоционален триумф. Благодарна съм на целия екип по проекта – партньорите ни Зорница Вълкова от САЛПСТ и Галина Вълчева – експерт по биоземеделие, Комплекс за социални услуги – с. Дълбок дол, доброволците и всички фирми и организации, които ни подкрепиха за да реализираме проекта и с него да се посее семенцето на включващото социално фермерство в България.

- Какво се промени с него?
- Това, което ще кажа сега, вече го казах по друг повод, но мисля че то най-добре изразява отговора на този въпрос.
За мен най-ценното в този проект бе общуването с децата и младежите от Комплекса за социални услуги в с. Дълбок дол. Този опит ми показа, че когато човек вярва и уважава личността на човека (детето) и му предостави отношение на „ти можеш”, то детето ти отговаря с любов, ентусиазъм и действие. Няма да забравя първата ми среща с Петя, която при запознаването ми каза „Аз съм Петя. Аз съм мързелива.” Благодарна съм на себе си, че не й повярвах. Познайте, в изпълнението на задачите по проекта, тя беше главния активен член на нашия екип – беше винаги с нас в градината, в кухнята, в арт заниманията, в търсенето на решения, в планирането. И със сигурност не бе мързелива.

Второ, което много ясно ми показа този проект е общуването чрез личен пример . Повярвайте, за мен това е ефективен инструмент както да пребориш антагонизма и апатията на персонала, така и гнева и напрежението в едно дете. Това е по силно от безброй думи, разяснения и уговорки. Благодаря на Зорница Вълкова и Галина Вълчева, че бяха до мен и нямаше нужда от думи и обяснения, за да следваме този подход до края. Действахме. Бяхме заедно в постоянството и гъвкавостта. Дори за миг да бяхме кривнали от този път, бяхме обречени на неуспех.

Трето – работата с изкуство. Стартирането на проекта започна с един не толкова маловажен проблем – промяна на управлението на Комплекса за социални услуги, текучество (напускането на възлови експерти), болести и дори смърт на член от екипа на дома, липсата на лидер, който да обедини екипа и накрая „прегряването”. Екипът дълго време за кратък период от време бе подложен под натиска на промените – наложени отвън изисквания и условия за работа, дългото време на усещане за хаос, неяснота и липса на свързаност с новото ръководство, новите идеи, новите промени. Всичко това е болезнено за всеки един член на екипа. Дори за нас, а за децата да не говорим. Чудото, дойде с работата с изкуство и възможността за неформално общуване. Изкуството като начин да изразиш, дори онова, което не можеш да изразиш с думи. Изкуството като начин да сплотиш един екип и да откриеш и съчетаеш качествата на всеки един.

Четвърто, в този проект осъзнах колко е важна личността на работещия. Колко е важно да се погрижим и да дадем достатъчно време на работещия в социалната институция да изрази своя вътрешен свят, нагласи, притеснения и страхове? Колко е важно да включиш работещия в планирането, развитието и изпълнението на една идея на принципа на свободния избор?

Пето, но не на последно място – местната общност – хората от селото показаха, че когато в една идея има яснота и умисъл, тя привлича съмишленици. Получихме безмерна помощ при организирането на различни социални мероприятия, изграждането на „Градина на сетивата”, пространства за общуване, споделяне и забавления. Общуването с хората от селото, даде възможност на децата и младежите от комплекса да коригират собствените си модели на поведение и да намерят нови начини за изразяване на своите дори и негативни емоции. Естествено бих казала, че хората от селото и възпитаниците на комплекса ще преминат дълъг процес във времето, докато се създадат навици и дълготрайно доверие един към друг. Радва ме факта, че дадохме друга гледна точка.

Сигурна съм, че мога да говоря още много, защото аз имам емоционална връзка с този проект.

- Кои са заблудите, които съществуват по темата социално фермерство?
- За България темата за социалното фермерство е все още твърде нова и непозната. Знанието за социалното фермерство тепърва прокарва своите пътеки и намира съмишленици. Не бих искала да бъда лош пророк и да гадая какви ще бъдат заблудите на онези, които решат да използват това знание. По-скоро желанието ми е все повече експерти в социалните и образователни институции, родителски и неправителствени организации да използват опита на останалите държави и да изградят добри практики, които да водят до ефективни промени свързани със социализацията на хората с увреждания и специални потребности; изграждането на умения и навици,  които биха направили човека активна личност в едно непрекъснато променящо се общество. 

Ти си и валдорфски педагог. Къде са пресечните точки между двете - валдорфската педагогика и включващото фермерство?
Първото нещо, което се сещам е това, че важен принцип в работата ни като специалисти и в двете области е – човекът, с неговите индивидуални качества и темперамент, потребности и темп на развитие. И двете следват принципите на троичния човек, фазите на развитие на човека, ритмичността на ежедневието и поставяне на акцент върху взаимоотношенията към нас самите и другите.
Важен въпрос, който си поставяме през цялото време: Какво е заложено в човека и как можем да го развием, за да проявим всички негови качества, компетенции и възможности. Познанието за оформящия се човек ни дава възможност да разглеждаме човека не само в неговата видима природа – физическото развитие, а пред нас се разгръща и неговата невидима същност - духовното и душевното развитие. Това някои биха определили за трудна и невъзможна за постигане задача, особено в тези дни, когато фокусът е върху интелектуалното развитие, а физическия труд и работата с изкуството се изтласкват на заден план. Въпреки това, аз вярвам, че бихме могли и основна цел на валдорфската педагогика и включващото фермерство е изграждането на активна личност.
Личност, която е придобила способността да учи самостоятелно и да се самовъзпитава, да се учи от и притежава неизчерпаем интерес към живота. Личност, която има различни практически умения, но и остро социално чувство и стремеж към общуване и взаимопомощ. Личност, която има осъзнато вътрешно усещане на Твореца в себе си.  От самото дете (младеж, възрастен, човек) трябва да извлечеме онова, което следва да вършим всеки ден, всяка седмица, всяка година...”. За децата и младежите, които растат без родители, това е от първостепенна важност. Само при хармонично развитие на личността, тя може да действа свободно и независимо.

Валдорфската педагогика и включваща среда започват и завършват с човека, защото имено той (в лицето на учителя или детето, младежа, възрастния), е техния създател.

Визитка: Юлия Пъшкина е създател на Арт работилница „Две ръчичики“ в София. От 2009 г. организира арт работилници и занимания в държавни детски градини и училища, домове и  центрове за деца без родители и специални образователни потребности по приложно изкуство, театър, приказки, валдорфски занимания за деца и родители в София.

През 2015 г. Юлия  завършва 3-годишен обучителен  курс за подготовка на валдорфски преподаватели към Педагогически колеж Хеликон, гр. Цайст,  Холандия, организиран  от  Сдружение „Валдорфска педагогика за деца, родители и учители“- Варна. От май 2015 г. до  март 2016 г. участва в съвместен проект със САЛПСТ "УСТРЕМ - споделени възможности", финансиран по Програма за подкрепа на НПО в България по финансовия механизъм на Европейско икономическо пространство 2009-2014, http://ustrem.oporabg.com.

В резултат Юлия взема участие в разработване на Наръчник за включваща социална среда и публикува редица статии за основни принципи във валдорфската педагогика.

Едно интервю на Светлана Желева