Експертът Юлия Пъшкина в първо интервю за „Здравница”.

Визитка:
Юлия Пъшкина казва за себе си казва, че е творец и е преоткрила себе си като последовател и практикуващ Валдорфски педагог. Създател на Арт работилница „Две ръчичики“ в София. От 2009 г. организира арт работилници и занимания в държавни детски градини и училища, домове и  центрове за деца без родители и специални образователни потребности по приложно изкуство, театър, приказки, валдорфски занимания за деца и родители в София.  В своята работа тя си поставя за цел да разпространява идеята, че изкуството е естествен начин за формиране на личността, за опознаване на себе си и света, за развитие на сетивата и интуицията, за изразяване на чувства и емоции, за преодоляване на страхове и травми.

През 2015 г. Юлия завършва 3-годишен обучителен  курс за подготовка на валдорфски преподаватели към Педагогически колеж Хеликон, гр. Цайст,  Холандия, организиран  от  Сдружение „Валдорфска педагогика за деца, родители и учители“- Варна. От май 2015 г. до  март 2016 г. участва в съвместен проект със САЛПСТ "УСТРЕМ - споделени възможности", финансиран по Програма за подкрепа на НПО в България по финансовия механизъм на Европейско икономическо пространство 2009-2014, http://ustrem.oporabg.com/

В резултат Юлия взема участие в разработване на Наръчник за включваща социална среда и публикува редица статии за основни принципи във валдорфската педагогика.

- Г-жо Пъшкина,  защо станахте  валдорфски педагог?
- В дългите години на търсене на своето призвание, чувствах, че в моята работа като консултант по еврофондове, нещо ми липсва. Липсваше ми свободата да изразя себе си чрез твореца, който живее в мен. Винаги съм създавала и сътворявала различни неща – от хартия, плат, глина, восък, рециклирани материали и др. Изработвах ръчно подаръци за рожденни дни и празници.
От друга страна, обожавам да съм сред деца и винаги намирах (тогава все още неосъзнавах как го правех) правилния подход на общуване с тях. Последните 2 г. от моята професионална кариера като консултант, взех решение, че трябва да намеря начин да използвам това свое умение – приложното изкуство и лекотата на общуване с деца, за мое бъдещо професионално развитие. Знаех, че това ме прави истински щастлива и исках това да бъде моята бъдеща професия. Незнаех как ще се случи тази промяна, нито как мога да бъда творец и да бъда част от този материален свят, в който все още сме зависими от паричната единица за покриване на различни битови неща.

Решението дойде в далечната 2006 г., когато по повод координирането на международен образователен проект посетих Маастрихт, Холандия и там ни разказаха и показаха как работи валдорфската педагогика за развитието на индивидуалния потенциал на детето. Бях толкова впечатлена и още там в онази зала осъзнах, че това е нещото, което търсех. Връщайки се в България, тъкмо започваше Първия семинар по валдорфска педагогика, но изискването бе да бъда учител. Пропуснах и реших, че ще имам втори шанс, който дойде през 2012 г.– когато имаше същото изискване, но този път се осмелих да попитам и да поема по пътя на валдорфската педагогика и паралелно с нея завърших предучилища педагогика в Софийски университет. До тогава участвах в различни кратки семинари по валдорфска педагогика,  за организиране на занимания и кръжочна дейност за деца, по приложно изкуство и рисуване. Четях много.  От 2010 г. започнах да участвам активно и да трупам опит в работата с деца и в прилагането на принципите на валдорфската педагогика.

- Какви са най-честите грешки, които родителите правят при възпитанието на своите деца?
- В България има сериозен проблем във взаимодействието и взаимоотношенията учител-родител, което се дължи на липсата на доверие един към друг. Работя в държавните детските градини от 2010 г. и смятам, че през последните години има доста промени ( не са много, но ги има), но някак родителите остават слепи за тях. И двете страни са приели една отбранителна позиция и непрекъснато повтарят, като мантра: те са такива, а онези онакива. Ако допуснем другата страна и променим погледа си един към друг, можем да видим и онези значими малки неща, които се случват и се променят.

Най-голямата грешка на повечето родители в България  е, че се изгубват в огромното пространство от информация и не се доверяват на професионализма на учителите. Да, съгласна съм, че има учители, които са станали учители не по призвание, а заради обстоятелствата и тяхното нежелание се отразява в работата им с децата. В желанието си да дадат най-доброто за детето си, родителите четат твърде много и изискват от учителите твърде много. А всъщност, няма как ако си прочел една книга, статия или форум да станеш експерт по съответната методика или практика на възпитание, обучение. Зад всяка образователна и възпитателна практика има дълбочина, за която е нужно време да я разучиш и да я направиш своя, за да усетят децата, че това което правиш като учител идва вътре от теб, а не е просто постигане на някакви нормативи или изисквания.

Нужно е да се доверим на учителите и да им дадем пространство да разгърнат собствения си потенциал, защото те са тези, които познават в дълбочина съответната методика, подход. Често ми се е случвало, родители да са прочели нещо в интернет за валдорфската педагогика или за някакво креативно решение във възпитанието и влизат в спор с мен, защо напр. съм използвала дадена приказка, или защо правя или не правя нещо. А важно място в организирането на моята работа като педагог е детето. Няма еднаква група от деца. И за всяка група или дете не могат да бъдат прилагани готови рецепти, нужно е нещо много повече.
Проблемът не е в това да не казваме "не", а начина по-който казваме „не”и по-който създаваме здравословни граници на децата. Родителите са прочели напр. статия на автор, който е изразил накратко една прекрасна идея, но между редовете стоят доста опит и труд и в нея има нещо много повече от простичкото решение "никога не казвай не". Виждала съм деца, които "боледуват" от липсата на граници и това е защото, родителите са заели твърдата и крайна позиция да позволяват всичко, без да се замислят до какви последици би довело това за детето, за взаимоотношението му с околните и с родителите.

Често родителите заемат твърде крайни позиции спрямо собствените си методите на възпитание и образование на своите деца. Ще ви дам един пример, в моите групи често срещах деца, които бяха буквално ангажирани денонощно - те посещават всички допълнителни педагогически дейности в детската градина, отделно всеки ден от седмицата са записани на английски, пиано, балет, плуване. Тези деца бяха толкова уморени, че нямаха сили да бъдат просто деца. Те често седят на пейката в детската градина, забравили как се играе. Забравили как се мечтае, твори и фантазира. Забравили как да общуват и превърнали се в малки възрастни.

- Как оценяваш днешните първолачета?
За мен днешните първолачета са уморени деца. Става ми тъжно като ги видя, защото някой е измислил така системата, че от 4- годишни седят и пишат чингелчета и запетайки, букви и цифри. Повтарят до безумие азбуката, срички и се учат да четат. Всеки път задавам въпрос на учителите в детските градина: А какво ще прави детето в първи клас? Според мен това не е проблем само в България, поради някаква причина образователната система в света все повече се насочва върху това децата да заустяват някаква информация, да попълват тестове и да полагат изпити. Все повече образователната система се отдалечава от живота и от онези важни ценности, които създават основата да бъдеш човек.

Животът не може да бъде изживян с готови рецепти и решения за патенти. Животът изисква фантазия и практически здрав разум. Чувства като удивление, всеотдайност съчувствие, доверие, способността да преживяваме красотата и любовта, способността да правим разлика между добро и зло, играят важна роля в живота ни, но те не се възпитават чрез седене зад чиновете и непрекъснато писане. Създадени в ранна детска възраст, с хода на живота те се променят и образуват способността за съждение, даваме възможност на детето да възпреме себе си като творец на живота си.

Култивирането на удивлението в детето е основната в изграждането на свободно отношение и уважение на подрастващия човек към света. А това се постига като даваме възможност на децата да наблюдават изгрева и преживяват залеза на слънцето, раждането на дете, влизането в църква, празнуването на национални празници и преживяване на традициите и обичаите, среща с приказни герои, поети, писатели и революционери.

- Как може да се спре спада на образованието , и това, че то става все по-бездуховно, формално  и чуждо на живота?
Работила съм 5 г. в Министерство на образованието и смятам, че промяната трябва да дойде не от чиновниците, а от самите учители. Има доста учители, които не са призвани за тази професия. Но не бива да слагаме всички под един знаминател. Лично познавам доста учители, които до ден днешен ме вдъхновяват и които всеки ден дават на децата много повече, отколкото родителите осъзнават. И въпреки, че все още са една малка част, мисля, че от там ще започне и промяната.

Учителите трябва да се върнат отново към онези важни ценности, които помним, когато ние бяхме деца и ученици – да събудят у децата любопитството и любов към знанието. Знанието да оживее. Децата да учат чрез преживяване, да играят в детско-градинска възраст, да се упражняват между 7 и 14 г. и да експериментират между 14 и 21 г. Децата трябва да се интересуват поради любов от материала и училището, а не съобразявайки се с някакви оценки, лични предимства, състезание и изпъкване.

За всяко нещо има своето време и място. Децата, които са поставени пред натиска да се превърнат бързо във възрастни, да порастнат бързо, изгубват възможността да направят важни и неповторими за възрастта си опитности. Днешното общество със забързаните си темпове почти не се съобразява или няма разбиране към нуждите на детето. Като възпитатели ние трябва да осигурим на детето пространството и времето, в което те напълно да развият детстовото си. Да запалим у детето пламъка, вдъхновението и ентусиазма. За малкото дете е естествено да докосва света чрез играта и преживяването, а не чрез абстрактни понятия в букви и цифри. В първите класове  знанието да бъде облечено в красиви образи. А в по-горните класове да дадем място за личния въпрос към света.

- Кое е най-голямото предизвикателство днес, свързано с децата?
Това е доста интересен въпрос. Днес ние сме изправени пред огромното предизвикателство да търсим баланс между професионално развитие и личния живот, между материалното и духовното. Често залитаме, понякога се губим. Мисля, че сегашното младо поколение в България няма стабилна основа и това им създава доста проблеми, свързани със зачеването и възпитанието на децата им.

При липсата на стабилна ценносттна и духовна основа, няма как да очакваме човек да има силата и смелостта да се изправя всеки ден срещу това предизвикателство и да търси креативни начини за решаване на проблеми. Имам малка сестра, която тъкмо е завършила училище и прави своите първи стъпки в живота. Трудно й е. Трудно, не защото не е силна или няма потенциал, а защото й липсват базисни умения, които никой не бе помислил в нейното образование и възпитание да създаде. Нужно е да проявим разбиране и търпение, защото причината младото поколение да е такова, сме ние – техните родители, учители, възпитатели. Нужно е да положим повече усилия, за да можем да дадем шанс на тези млади хора да продължат и да приемат живота с любопитство и удивление.

- Между родители и деца възникват все повече конфликти. Дайте съвети.
В България най-големият проблем във взаимоотношенията между родители-деца е общуването. У нас много родители са принудени да работят на две-три места, това ги прави изнервени и твърде уморени, за да отделят време за общуване с детето.  Затова пускат телевизора или дават таблета, за да имат 30 минути жадувана тишина, или записват децата си на множество кръжоци и извънучебни занимания.

Родителите са забравили да бъдат емпатични към себе си и да признават емоциите си. Често чувам упреци към родителите, как се държали и как говорили на децата си. Но имайте предвид, напр. че когато сме на площадката ние виждаме само едната страна на нещата. Не можем да знаем какво се е случило преди това, преди майката да се разкрещи на детето си и да изпусне нервите си. Затова е нужно да бъдем и по-толерантни и с разбиране да подкрепим родителите в процеса на възпитанието на децата. От друга страна,  родителите са твърде критични към себе, от там и към децата. Стават твърде крайни и не успяват да чуят нуждите на децата си, защото преди това са забравили да чуват и признават своите собствени нужди.

Едно интервю на Светлана Желева