Кое кара някои пациенти сами да прекратят земния си път точно в болница, скачайки от високо? Защо вместо да  мобилизира всичките си сили, болният се предава?  Отговорите търсим с психоложката на "Здравница" доц. д-р Маргарита Бакрачева.

- Доц. Бакречева, що за лудост е да избереш да си сложиш край на живота, скачайки от болничен етаж?
Когато човек вземе решението да сложи край на живота си винаги е драматично. И  ако е планирано не с цел  „зов за помощ“, означава пълна степен на отказ и отчаяние. Болничната стая е едно от местата, в които човек се отдава на екзистенциалните въпроси за живота, смъртта, смисъла на битието, страха. Това допълнително може да  го разтърси емоционално  и да го накара да се предаде. По-скоро  тук не може да говорим за избор, може би това е мястото, в което подобно решение идва спонтанно.  Спонтанно като действие,  не като трупали се мисли в тази посока, спонтанно в смисъла на катализатор на самото действие.

-  Обикновено, близките на пациента са спокойни, че „ ето, той е в болница, под наблюдение, а то...
Стресът е голям за близките особено в случаите, в които не са забелязали промяна в поведението или нещо, което да предвещава подобно развитие на ситуацията. Тогава това, което не им дава покой  е не толкова мястото, колкото неотговорените въпроси и чувството за вина: „Защо не разбрах/усетих/забелязах“.

- Такова самоубийство как може да се обясни ?Дали  е спонтанно, еуфорично или е дълбоко премислено?
Обмислянето, емоциите и действията често се разминават  при  този тип действия. Всичко започва с мисли, които преминават в усещания, изгражда се нагласа, правят се планове и за щастие, често пъти не се стига до действие. В други случаи, действието, актът се отлага и изведнъж някое събитие може да го отключи спонтанно.  Но това решение не връхлита хората просто ей-така, изведнъж, без да са го мислили, така или е имало предистория.

- Често лекари, а и болни, които стават свидетели на събитието се чувстват зле... това е вид психотравма за тях...
Лекарите преживяват ежедневно стресови и травматични ситуации, така че разполагат с достатъчно защитни механизми. При тях също основното е  чувството на вина – че не са предотвратили инцидента. За останалите пациенти подобна случка е травмираща,  именно, защото се намират в болница. Мястото, на което възлагат надежди, че ще ги излекува, а ставаточно обратното - оказват се свидетели, как някой в тяхното положение се отказва и предава, което може да понижи и тяхното чувство на вяра и надежда.

- Как може да се противодейства на това явление у нас?
Напоследък лекарите и медицинският персонал са достатъчно ангажирани. За жалост, рядко ги виждаме да се впечатлят от емоциите и психичното здраве, за тях  пациентът е просто „работа“ и не заслужава подобно внимание, но това е друга тема. Съседите по стая, но най-вече близките са тези, които могат да бъдат сензитивни и да доловят послания от  рода на „Няма смисъл“, „Не ми се живее“, които често се появяват в завоалирана форма.

- Как виждате ролята на болничния психолог?
Психологът в болничното заведение ме навява на аналогия с училищния психолог – със стотици деца и тийнеджъри, за които трябва да се погрижи, без да има възможност. Но в онко-болниците напр. тези специалисти оказват невероятна подкрепа. Болничният психолог има по-различна подготовка от всички останали психолози. Начинът на реакция при хронични заболявания, подходът при стрес- от научаване на страшната диагноза и етапите, през които преминава болният – това са само два от примерите за различни модели на работа.  Това е изключително тежка работа. Аз се сещам за забавния пример с неболнични психолози – смехотерапията, която внедриха двама колеги-актьори в детското отделение на "Пирогов". Тя освежава  и разсейва децата и има много позитивен ефект.

- Какво да направи един пациент,  ако усети, че губи почва под краката си в лечебно заведение, което и да е то...
Ако човек наистина е взел тежкото решение, че не иска да живее повече,  той рядко има желание и ще потърси помощ. Във всички случаи, ако се почувства нестабилен, депресиран, обзет от тревожност  трябва да се обърне за подкрепа към специалист, близки, приятели.