Тревожността у хората се покачва,  и за това има съвсем логични причини и обяснения. Едно от тях е невидимата заплаха, наречена коронавирус.  Тя предизвиква един страх, който е супергенерализиран. Съобщаването, начинът по който се говори за COVID-19, и др. фактори допринесоха допълнително за усилване на този страх. Много се говореше и за социална изолация- нещо, което противоречи на човешката природа. Далеч по-приемливо би било да се каже физически дистанцирани, далеч  един от друг, като поддържаме социалната си свързаност с останалите, със света около нас.  Живеем във време, което позволява това да се случи през технологиите. Този начин на изразяване създаде един допълнителен натиск върху нашата нервна система.

При много хора по време на локдауна е наблюдавано, че те се обаждат на Спешна помош, казват, че не могат да дишат или дишат твърде учестено, и след прегледа се установява, че става дума за паническа атака.  Това се е случило на много места по  света.

Това, което отличава паническата атака от всяка друга проява на тревожност е, а също и от всяко друго вирусно заболяване, е внезапността на пристъпа.

Появяват се учестено сърцебиене, недостиг на въздух, може да се появи треперене на ръцете и краката, изпотяване. Паникатаката винаги върви съпътствана с натрапчиви мисли, най-често : „Умирам”, „Получавам инфаркт”, „Ще полудея”, „”Ще припадна”.  Трябва да се отбележи още, че паническият пристъп е кратковременен. Той може да продължи от 10 до 30 минути.  И ако човек има друг здравословен проблем: сърдечен, или друг, след изтичане на това време, той няма да отшуми. Но ако отшуми, със сигурност е било паническа атака.

Лечими ли са обаче?

Да, лечими са. Това е едно напълно преодолимо състояние.

Трябва да се има предвид също, че всеки един от нас в своя живот е получавал паническа атака.  Това е така, защото нервната ни система е била свръхстимулирана и не може повече да понесе допълнителен стрес. И тогава идва този пристъп като начин на „разреждане” на натрупаното напрежение вътре в човека.  Не е проблем, ако 1-2 пъти през живота си сме получили такива. Проблем е когато те станат често, когато стане хронично състояние, когато станат по няколко пъти дневно.

Справянето с тях минава през няколко етапа:

Да се научи да ги управлява, т.е когато настъпи паникатаката какво може да направи, така че да преодолее кризата и да се върне към нормалното си ежедневие. Овладяване на кризата.

Въпрос: Тревожните разстройства предават ли се по наследство?
Отговор: Не толкова се предава като генетичен код, колкото като предразположение. Ако едно дете се роди в семейство, в който единият родител е силно тревожен, то той ще формира подобен начин на реагиране и приемане на нещата от живота у детето. Т.е има „копиране” на семейната атмосфера, в която започваме живота си. Наблюдават се и други случаи: дете се ражда в здрава семейна, спокойна среда, но в определен момент преживее някаква травма и  ако не е преработи правилно, се сдобива с някаква форма на тревожно разстройство. Всеки случаи е много различен. Какво е тревожността? –Липса на сигурност и усещане за безпокойство в дадена ситуация. Промените, които човек трябва да направи в живота си не трябва да са механични: смяна на жилище, на работа и пр.

Паник атаките трябва да се разглеждат като знак, че нещо в живота ни не е наред и да се намери какво е то. Това става по време на един психотерапевтичен процес. Защото не е лесно да се изправиш срещу някои истини в твоя живот и да поемеш отговорност. Да си отговориш на въпроси: „Какво не искам, а се случва в моя живот?”. „От какво имам нужда, а не си го позволявам?”Иначе проблемът ще остане .

Въпрос: Може ли човек сам да си помогне? Напр. обикновено има паник атаки сутрин, може ли някак да ги предотврати?
Отговор: Паник атаките настъпват внезапно.  В някои случаи, когато човек я очаква, може сам да си я предизвика. Така, че това не е добра стратегия за справяне. Но когато започне паник пристъпа, има много лесно изпълними и ефективни техники и инструменти,  които можем да приложим, за да открием кой работи най-добре за нас. 

Един от тези начини е дишането, като акцентът е върху издишането.  Да забавим дишането: поемаме въздух и много бавно издишаме. Това да се направи няколко пъти.

Друг начин е да направим напр. 10 крачки много бавно като насочим фокуса върху стъпалото, как то среща земята, какво е усещането.

Трето правило е да се опитаме да се ориентираме: по време на паникатаки губим ориентация, къде се намираме, да се върнем тук и сега. Напр. ако сме у дома, колко книги с жълти корици имаме, ако сме на улицата- колко жени с панталони има около нас и т.н.

Въпрос: Мъжете или жените страдат по-често от паник атаки?Битува мнението, че жените сякаш са по-податливи на тях?
Отговор: Мъжете не го признават, не го споделят. Най-често те търсят кардиолози или други специалисти.  Или пък предпочитат да пият антидепресанти и др. предписани им медикаменти.

Въпрос: Как да постъпим, когато по-възрастните често не ни разбират. Те обикновено казват: „Това по мое време го нямаше”. Това са лиготии, мекушавост и пр. Или пък в семейството могат да ни вземат на подбив: „Нещо си нервен” , „Пак ли търсиш внимание” и други подхвърляния?
Отговор:  Много често в живота нещата не са случват така както бихте искали или сме очаквали. Тогава в живота има два пътя: или да потънем в себе си, да се самосъжаляваме, че не сме разбрани , но това само ще задълбочи проблема. Другият път е да приемем реалността на живота, който имаме, и че на нашите близки им е трудно да приемат това, което им казваме.  Да си кажем: „Те не ме разбират, но кой би откликнал?” и да се потърсят различни варианти.

Причината за подобни стигми често е незнанието. Това, което човек изпитва не е лудост, това е страдание. И докосването, слагане на ръка върху рамото е далеч по-ефективно от думите. Друг начин е да го накараме да брои до 1000 или обратно , за да се върне страдащия тук и сега.  Друг начин е човекът да кръстоса крака и да сложи ръцете си кръстосани под мишниците, главата леко се навежда надолу и се диша.