Прочетено: 1276 пъти |
Коментари: 0
Съветите са на анестезиолога доц. Георги Георгиев от "Пирогов".Точният отговор на въпросът е – синдром. С излизането на термина извън специалността интензивна медицина много лекари и немедици погрешно възприеха сепсиса като заболяване.
В еволюционен аспект „войната“ между макроорганизмите и патогенните микроорганизми е довела до изработването на стереотипна, но много сложна система от ответни реакции на макроорганизма при възникнала инфекция. В редица случаи, поради специфични и не напълно изяснени особености на инфекциозния причинител, макроорганизма и/или въздействия на средата, локализацията и контролът върху този отговор могат да бъдат изгубени.
Развиващият се патологичен възпалителен отговор има потенциал да засегне почти всеки човешки орган и система: сърдечно-съдовата, като септичен шок; дихателната, като остра дихателна недостатъчност; отделителната като остра бъбречна недостатъчност и т.н. Именно общият подлежащ механизъм предопределя сходното клинично протичане и позволява общ лечебен подход към иначе толкова разнообразна група от тежки инфекции. Това е и причината за дефинирането на синдрома сепсис.
Епидемиологични проучвания от годините преди COVID пандемията показват, че честотата на сепсиса в световен мащаб е вероятно от порядъка на 50 млн. случая годишно. Оценява се, че сепсисът е причина или допринася за смъртта на средно 11 млн. души годишно, от които около 3 млн. са деца. Така, един, непознат на широката общественост, синдром се нарежда сред най-честите преки причини за смърт, сравнимо с онкологичните или сърдечно-съдовите заболявания.
Важно, освен характерни за конкретния причинител и локализация на инфекцията симптоми, е и наличието на системни прояви. В първоначалните дефиниции на синдрома акцентът се поставяше върху проявите на системен възпалителен отговор (повишена или понижена телесна температура, ускорена сърдечна и дихателна честота, повишен или понижен левкоцитен брой), които са високо чувствителни, но не особено специфични за диагнозата.
С цел повишаване на специфичността на диагностичните критерии, съвременните дефиниции на сеписа се концентрират върху проявите на органна дисфункция. Сами по-себе си последните могат да бъдат изключително разнообразни. Акцентът при диагнозата се поставя върху проявите на неврологична, циркулаторна и дихателна дисфункция поради тяхната висока честота и клиничната им значимост.
В основата на лечебния подход стоят ликвидирането на огнището на инфекция и специфично повлияване на причинителите, когато това е възможно. Локализирането на огнището на инфекция и контролът върху него често изискват усилия от страна на множество и различни медицински специалности. В наши дни възможността за етиологично повлияване на редица бактериални и гъбични инфекции е ограничена от разрастващата се резизстентност към използваните антимикробни средства. За много от вирусните инфекции етиологично лечение не съществува.
Друга основна група животоподържащи мероприятия, като апаратна вентилация, медикаментозна и механична поддръжка на кръвообръщението, бъбречното заместване, имат за цел временната поддръжка на увредените от патологичния процес органи и системи. Тези мероприятия печелят време и създават условия за ефективното овладяване на инфекцията, но сами по себе си не са лечебни, имат инвазивен характер и носят риск от възникване на допълнителни, включително инфекциозни усложнения.
Като форма на протичане на различни инфекции сепсисът не е обект на една или няколко медицински специалности, а мултидисциплинарен проблем. Тъй като методите за инвазивна органна поддръжка попадат в сферата на интензивната медицина, а интензивните пациенти са особено уязвими на инфекциозни усложнения, специалността, която практикувам, исторически се е обвързала с лечението на най-голям брой септични пациенти.
Лечението на сепсис, възникнал в резултат от остър перитонит, гноен отит, следродилна инфекция и т.н., няма как да бъде ефективно без активната намеса съответно на хирург, оториноларинголог или акушер-гинеколог. В цялостния лечебно-диагностичен процес ролята на други специалности, като микробилогия, клинична лаборатория, образна диагносика, е също от съществено значение.
Всеки човек, независимо от възрастта и здравословното му състояние, може да развие инфекция с тежко септично протичане. Традиционно възприемчиви към инфекции и рискови за тежкото им протичане се считат възрастните, увредени, с множество или тежки придружаващи заболявания и имунокомпрометираните пациенти.
Застаряването на населението, както и широкото навлизане в медицинската практика на лечения, подтискащи имунния и възпалителен отговор (напр. в трансплантологията, онкологията, ревматологията), определено допринасят за увеличаване на броя на пациентите в риск. Поради тежестта на заболяването си и прилаганите инвазивни методи на мониторинг и лечение пациентите в интензивно отделение са също рисков контингент за развитие на тежки инфекции и сепсис.
Превенция в индивидуалния смисъл, който обикновено влагаме в понятието, не е възможна. Всеки от нас в определена ситуация би могъл да бъде засегнат от тежка инфекция, протичаща с картината на сепсис. Популяризирането на проблема и мобилизирането на обществените и медицински усилия обаче може съществено да промени както епидемиологията на сепсиса, така и изхода на всеки отделен септичен епизод. Разработването на нови антимикробни медикаменти дава директна възможност за лечение на животозаплашващите инфекции. Ограничената и обоснована употреба на антибиотици намалява антибиотичната резистентност, считана за стратегическо предизвикателство пред съвременното здравеопазване. Разработването и популяризирането на съответните диагностични инструменти и терапевтични препоръки би способствало за ранното разпознаване и навременното и адекватно лечение на всеки отделен случай.
Какаово масло за равномерен тен
