След години животът в столицата ме отдалечи от родното място, но нито спомените за детството избледняха, нито коренът се скъса. Трънско остана мястото, където черпя от енергията на предците.

Тази енергия роди доброволческата кампания Трънската Коледа. Един приятел, Крум Томов, който работи в Трън и много обикаля селата, ми разказа колко го боли, че възрастни хора живеят трудно и няма кой да им потропа на вратата. На някои от тях близките са много далече, други са ги загубили. Двамата решихме да обединим усилията си и да зарадваме двадесетина най-тежко живеещи самотници. Но каузата толкова бързо набра привърженици, че пакетите станаха 50 после 200, а доброволците вече знаеха в кой двор да спрат. То не е и трудно да се разбере -малко комини пушат в селата, повечето къщи са глухи. 10-15 пенсионери се затварят през зимата в къщите и само когато бусчето с хляб и храни се зададе, хващат тояжките и излизат на пазар. После пак сами – край печката, заедно с котката, която ги успокоява и самотата, която ги плаши…

Но вече има кого да чакат. Преди Коледа на портите чукат млади момчета и момичета, които носятподаръци от непознати хора, живеещи някъде в големите градове. Някой се беше сетил за тях…

В началото бяхме двамата с Крум Томов и Богинка Матеева. После към нас се присъедини Ташко Минков. Трудно се събират средства в трудна година като 2020 г., но звъним пишем писма, и постове във фейсбук групата „Трън и Трънско“, тропаме на вратите на дарители. И чудото отново се случи – 200 големи пакета с храни и 200 чувалчета с картофи потеглиха на Игнажден към къщите, където още пушеха комините.

Сред даровете бяха и пакетите с кашкавал, дошли от мандра в Златоград. От мъже, които преди много години, били граничари в застава „Юнак“ в трънското село Горна Мелна, но още помнеха баниците и топлите думи на хората от този край.

„Богинка Матеева, Крум Томов, все си мисля да ви кажа, че във ваше лице виждам олицетворение на истинските трънчани, тези, които много ценя. Защо се включваме в Трънската Коледа ли? Нека ви върна 3 десетилетия назад. В Горна Мелна живееше баба Безценка. Къщата ѝ беше на центъра, нарядите минаваха покрай нея. Та никой не помни да е видяла граничар и да не се е отнесла с него като майка, все нещо за ядене ще ти даде. Не че сме били гладни. Всеки горномелънчанин е Безценка. Всеки трънчанин е Безценка, т.е. безценен - той си е такъв - добър изначално. Вие двамата сте Безценка!“ – написа в социалните мрежи Ваклин Юруков, който обедини бившите граничари, днес вече зрели мъже от различни краища на България, за да направят за поредна година дарение.

Още два вълнуващи момента белязаха таз годишната кампания Трънската Коледа, които пишат тази история.

Ето как Йордан Иванов, доброволец за първа година, описа емоционално преживяното и разплака много хора в социалните мрежи.

„За трета поредна година се провежда Трънската Коледа. Хора, които живеят тук или са пръснати из цялата страна, но имат трънски корени, събират пари, купуват се хранителни продукти, доброволци ги окомплектоват и разнасят по селата на възрастни, самотни, социално слаби и болни хора. Скромен опит за внасяне на малко топлина в сърцата им в навечерието на коледните празници и намигване, че не са съвсем забравени. Тази година имах възможността освен с пари, да помогна и с разнасянето на част от пакетите и лична среща с хората.

Дотук със сухата статистика и информация. Иде ред на влажната. Влажна не като иронична противоположност на суха, а заради вероятността да се навлажнят очите понякога.Като новобранец, класически ми се падна списък с тежки дестинации. Не знам дали има леки всъщност. И така – колата ми, която днес играе ролята на шейната на добрия старец, е пълна, тръгвам на път из селата в трънската утринна мъгла. Среща с първа баба – не чува много, вече и не разбира чак толкова. Деменция. Подарък, благопожелания, благодарности и със здраве. Втората баба беше предупредена, че идваме и чакаше на портата. С излизането от колата и ваденето на пакетите, тя вече плаче. Хиляди благодарности! Виждаш и се убеждаваш с очите си за пореден път – старите хора по селата нямат нужда не само от храна и провизии, имат нужда да видят как колата спира пред тяхната къща. Някой да дойде да ги види и каже „Здравей, бабо!“ Кой да знае, че очите ти тепърва няма да виждат съвсем добре на фокус още няколко пъти през деня и то не, заради мъглата.

Продължаваме напред, за да посетим мъж в къща на баира. Неравен и изринат път – имаме късмет, че няма сняг и лед. Жената, която е кметски наместник за това село и ме води до домовете, казва, че там е тежък случай. Чува се по телефона с бабата, която е отишла на гробищата. Мъжът бил с нея, сега ще се върне да ни види, пакетът е за него. В къщата била само щерка й. Видяхме я на двора, неподвижна като гвардеец, стоеше мирно и гледаше напред в непрогледната мъгла. Страда от шизофрения. Обикновено така стояла с часове, докато не премръзне съвсем и не се прибере в къщата…

Следват далеч „по-леки“ случаи. Мъж на средна възраст, който изглежда съвсем читав, но няма работа и е на социални помощи, живее с майка си в типична, бедна къща. Не може да почне никъде работа, защото има епилепсия, често получава пристъпи и т.н. Друг, който търсим из етажите на къщата, а заварваме в нещо като приземен етаж или дори мазе. Легло, мивка и бумтяща печка - топличко е и уютно. Онкоболен е. „Они ми казаа, че ще живея седем годин, ама я съм трънчанини ги лъжем вече десета!“ Следва човек с висше образование, много начетен и интелигентен – години наред останал без работа, сега социално слаб пенсионер, едва крета с бабата…

Трънско е приказен край! Има я неземната природна красота, има ги пиперливите шеги и колоритен диалект, има ги и бедните и възрастни хора, умиращите села. Една уникална пъстра палитра - шарена черга, наречена живот! Шегуваме се с 93-годишен дядо какъв младеж и юнак е, баба от съседната къща е същинска хубавица, която ни позира гордо за снимка. Друга си седи в стаята на топло заедно с котката…

Замаян от срещите, се добрах до колата, която вече не беше шейна и си взех довиждане с мястото, което никога няма да забравя. Казах най-хубавото нещо, което чух и научих днес: „Догодина пак да ми отвориш вратата, бабо!“

А какво прави сред нашите преживявания тази детска рисунка на усмихваща се къща. Не е детска. Нарисувала я възрастна жена като подарък за Ташко Минков, която простичко казала: „Чакам ви цяла година, за да си поговорим и да ви подаря това за спомен.“

Ето това е истинската история на една инициатива. История за здрави корени, спомени, доброта и обещание: Догодина пак да се видим!

Богинка Матеева