Прочетено: 320 пъти |
Коментари: 0
Джерард Фром, един от изследователите на трансгенерационната травма казва, че при терапията детето изказва това, което родителят му не е могъл. Издигайки се над останките от травмите на своите предци, човек помага да се излекуват бъдещите поколения.
Първата е принудителната колективизация и национализация от 40-те и 50-те години в България на миналия век.В момента тя е много активна и се отработва от всички нас. Това, което е давал сигурност, осигурявало е хляба на трапезата за мнозина е изчезнало буквално за няколко години. Тези хора не са могли да преживеят това събитие. В нас, нашите потомци е останало от тази родова памет, в нас е останало това мислене, че каквото й да направиш някой ще ти го вземе: държавата, и т.н. Затова търсим лесното, далаверата. „Тази смърт, тази травма на дядовците ни сега се събуди”.
Втората травма е на децата, родени извън брак. Преди 20-30 г. да се роди извънбрачно, това бе обществено неприето, изобщо не се толерираше от хората. Сега това клеймо го няма: хората не се интересуват дали родителите живеят заедно, дали имат брак или не, има голяма свобода във връзките. У нас едва ли не половината от децата се раждат така, като право на избор на техните родители е какъв тип връзка ще имат.
Има много личен момент в работата ми, също имах голяма родова тайна, която трябваше да разгадая. Така тръгна и моето обучение и моите занимания. Първо се занимах с моя род, после с родовете на приятели и сега мога да кажа, че съм изследовател на родовите отношения и родовите връзки. Самата аз имах руски, канадски и германски преподаватели, но това, което те ми казваха трудно можеше да се отнесе към българските традиции и нрави, макар, че ядрото от знания бе едно и също като идея, като система. Но аз успях да хвана законите на рода, пресътворени в българската действителност и история. Аз продължавам да анализирам българската практика през призмата на българските родови травми.
На първо място е необходимо да има осъзнаване за случващото се в рода, но само осъзнаване не е достатъчно. Оттам нататък започваме да търсим какво се е случило и тогава само това отприщване ни помага да започнем да преработваме тези емоции от миналото. Ние трябва да разкажем на потомците си историите, които сме научили, но не като сухи факти, а на душевно-емоционален план.
Ето тук почва нашето разминаване с психобиологията. Само осъзнаване на това , което се е случило не е достатъчно. Тази емоция трябва да се освободи, да стане вътрешно успокоена, така, че да не ни разрушава. Но това не е всичко: потомците ни, през нас, трябва също да я преработят, да бъде терапевтично осмислена. Да, ето родителите ни са преживели това, но ние няма да го повторим повече.
Златно мляко на прах
