Днес, когато повечето деца прекарват детството си на стола пред компютъра и с вперен в телевизора поглед, когато все по-рядко виждаме момченца, ритащи топка и момиченца, скачащи на въже, детството на идните поколения изглежда някак пасивно в сравнение с това на предните. Книгата „Геният на играта“ (издателство”Изток-Запад”) на британската лекторка е посветен на каузата на детството в днешния свят, и същевременно е своеобразна покана към всеки да си спомни собственото детство.
 
...Днешните засукани високотехнологични играчки оставят на децата много малко възможности за творчество и оригиналност. Те позволяват единствено безкрайното повторение на една и съща дейност. По улиците няма деца, тъй като автомобилите правят играта навън опасна; площадките, определени за игра, в огромната си част имат стерилен вид – те са безопасни и лишени от въображение.

Децата ни растат като пленници между четири стени и чакат детството им да отмине, за да могат да се сдобият с някакво чувство за свобода.

Изолирани с цел безопасност, те гледат телевизия, играят на компютри и се учат да мислят, чувстват и реагират на света такъв, какъвто го преживяват – а той е такъв, какъвто сме го предназначили за тях. Понякога изглежда, че единственото възможно детство е пасивно, чe e полуфабрикат.

Въпреки че статистически децата днес не биват отвличани по-често от преди век, редките трагични случаи провокират страх у родителите. През последните две десетилетия автомобилният трафик по пътищата във Великобритания почти се е удвоил. Въпреки мерките за неговото облекчаване, опасността за децата е сериозна. Същото важи за всички технологично развити общества. Фактът, че семействата са по-малки означава, че по-големите сестри и братя вече не поемат отговорност за по-малките и не обикалят на групи с тях. От страх ние безпрецедентно ограничаваме свободата им.

По време на викторианската епоха възрастните са виждали децата, но не са ги слушали; днес вече нито ги виждаме, нито ги чуваме.

...Сякаш всички бързат да приключат с детството; да прескочат колкото се може по-бързо последната му ограда и да прецапат пред последния му поток:
Сякаш всички бързат с детството – искат да ускорят развитието. Дали това се дължи на желанието да дадем най-доброто на децата, или на някакво убеждение или ценности, според които детството не си струва в сравнение с това да сме възрастни и затова трябва да направим всичко възможно да стигнем по-бързо до неговия край? ... Ала децата имат собствено темпо и докато ние като възрастни преследваме нашите (и нечии чужди) графици и планове, трябва да сме съзнателни за нуждата на малките деца и да не ги пришпорваме.

Те искат да спрат, за да се заслушат в прелитащия самолет, да клекнат, за да разгледат калинката на някое листо,
да седнат на скалите, за да погледат как вълните се разбиват в кея – децата имат собствен дневен ред; те изучавайт своя свят и мястото си в него. Затова полагат сериозни усилия да не позволяват на възрастните да ги пришпорват и трябва да
се вслушаме в тяхното послание.

Детството е, или най-малкото трябва да бъде, състояние на благодат.

То трябва да прилича на едно голямо вдишване:
както житейски период, в който спокойно могат да са „тук и сега“, така и време за трупане на съкровищница за в бъдеще. Изгубили ли сме способност да съпреживяваме с децата – да чуваме техния глас и да влизаме в техния свят? Можем ли да ги закриляме, без да отнемаме свободата им?

Тази книга е опит да се покатерим отново по дървото, мушвайки се в къщичката на детството, да уловим отново танцуващите мисли и чувства от това време. Когато си го спомним, може да успеем да помогнем на своите деца да намерят пътя към собствения си скрит център, да танцуват и играят отново в безопасност там, „където животът все още спи в пъпка“ (както казва поетът Р. С. Томас). Трябва отново да почувстваме, че детството е ценно, че и днес е важно – а и винаги ще бъде.