Как да открием ултра здравето в живота си, да се мотивираме и да поддържаме върхова форма ни разкрива един от най-издръжливите атлети в света – Рич Рол. В книгата си „Ултра здравето” (ИК „Сиела”) Рол споделя какво го е подтикнало към действително изключителната трансформация в живота му – от алкохолик и наркоман като млад, на 40-годишна възраст Рол е понапълнял адвокат, а само броени години по-късно се нарежда до най-издръжливите мъже в света!

Чували ли сте за световния шампионат „Ултрамен”, който се провежда на Хаваите? Това е особено тежък триатлон, чийто маршрут е общо 515 километра. В три последователни дни участниците трябва да преплуват 10 км в океана и да осъществят 145-километров велосипеден преход в един ден, последван от 276 километра колоездене на втория и 84-километров маратон през нажежените вулканични полета по крайбрежието на Кона на третия ден. Разказ от първо лице на един от популярните участници в особено тежкото състезание излиза в книга и у нас. „Ултра здравето” на Рич Рол е изключителен пример как човек може да промени живота си изцяло и да живее здравословно, стига да има нужната (само)мотивация.

Ден преди да навърши 40 години Рич Рол разпуска мързеливо у дома с чийзбургер пред телевизора. И това е един от най-здравословните му навици през последните двадесет години, доминирани от опасно залитане към алкохола и наркотиците, както и всички последици от това. Рол вече е успял да преодолее зависимостите си, създал е щастливо семейство и е уважаван, добре платен адвокат. Ще се учудите как броени години след тази съдбовна вечер същият този човек е обявен за един от най-издръжливите атлети в света.

Нещо повече – освен участията си в „Ултрамен”, Рич Рол се впуска и в безпрецедентен подвиг, наречен „Епик5”: за по-малко от седмица той успява да покрие пет пъти нормативите на друго популярно състезание за издръжливост – триатлона „Ironman”, включващо в рамките на ден 3,86 километра плуване в открити води, последвано от 180,25 километра колоездене и завършващо с пълен маратон от 42,20 километра.

Какво ли е в състояние да накара 40-годишен съпруг и баща да вземе живота си в ръце и да се включи в тези смайващи състезания, създадени за най-издръжливите атлети на света? Как Рич Рол успява за няколко години да промени живота си из основи, нареждайки се в класацията за най-издръжливи спортисти на планетата – редом до Рафаел Надал, Юсейн Болт и Леброн Джеймс?
Книгата му „Ултра здравето” ни запознава с историята на тази изумителна трансформация, разкривайки ни доказани методи и съвети как да открием ултра здравето в живота си.

„Ултра здравето” е в превод от английски език на Деян Кючуков. Снимката на корицата е на Джон Сегеста, а дизайнът е на Живко Петров.

Откъс от „Ултра здравето”, Рич Рол
Беше хладна, късна октомврийска вечер през 2006 г. На другия ден щях да навърша четирийсет. Джули и трите ни деца вече спяха, а аз се мъчех да се насладя на кратките мигове покой във вечно шумния ни дом. Вечерните ми привички включваха отпускане пред огромния телевизор с плосък екран в компанията на чиния чийзбургери. Сега вече я бях отместил встрани и тънех в мъглата на безкрайните епизоди на „Закон и ред“, дъвчейки никотинова дъвка. Бях се убедил, че това е моят начин за релаксиране. Че го заслужавам след тежкия работен ден и че е напълно безобиден.

В крайна сметка знаех всичко за вредните привички. Осем години по-рано се бях събудил от многодневен, безпросветен запой в един център за наркомани и алкохолици в провинциален Орегон. Оттогава по чудо бях останал трезвен. Ден след ден, просто не посягах към чашката. Не пиех и не вземах дрога. Затова смятах, че съм в правото си от време на време поне да се натъпча като прасе.

Но в онази нощ нещо се случи. Наближаваше два сутринта, аз киснех пред телевизора вече от три чàса, натрият в организма ми се покачваше до токсични нива, а калориите се трупаха с хиляди. С претъпкан корем и бръмчащи от никотина уши реших да се надигна от дивана. Отбих се набързо да нагледам доведените си синове Тайлър и Трапър в тяхната стая срещу кухнята. Единият беше на десет, а дру¬гият на единайсет – скоро щяха да станат вироглави тийнейджъри, но засега бяха просто две момченца в пижами, заспали в двуетажното си легло и сънуващи скейтборди и Хари Потър.

Угасих лампите и започнах да тътря стокилограмовото си тулови¬ще към втория етаж, но по средата на стълбището спрях – нозете ми натежаха, дишането ми беше затруднено. По лицето ми изби горещи¬на и трябваше да се наведа, за да си поема дъх. Коремът ми се диплеше над отеснелите джинси. Отвратен, се обърнах да преброя стъпалата, които бях изкачил. Те бяха осем. И приблизително още толкова ми оставаха. Осем стъпала. Боже, помислих си, в какво съм се превърнал? На трийсет и девет години да се запъхтя от осем стъпала?

Бавно стигнах догоре и влязох в спалнята, внимавайки да не събу¬дя Джули и двегодишната ни дъщеря Матис, която се бе гушнала до майка си – моите два ангела, осветени от леещата се през прозореца лунна светлина. Наблюдавах ги неподвижно в съня им, докато чаках пулсът ми да се успокои. По лицето ми рукнаха сълзи и ме обзе обърква¬ща смесица от емоции – най-вече любов, но също и вина, срам, както и внезапен, остър страх. В съзнанието ми проблясна кристално ясният образ на Матис в сватбения й ден – усмихната, обкръжена от гордите си братя и цъфтящата си майка. Но в този сън наяве нещо липсваше и аз знаех какво е то. Мен ме нямаше. Защото бях мъртъв.

Побиха ме тръпки. Те тръгнаха от основата на врата и бързо се разпространиха по целия ми гръб, съпроводени от чувството за пани¬ка. Капка пот падна върху тъмния дървен под, а аз я гледах като хип¬нотизиран, сякаш бе единственото нещо, подкрепящо ме да не рухна. Малкото, лъщящо петънце, предсказващо мрачното ми бъдеще – че няма да доживея да видя сватбата на дъщеря си.
Престани, казах си. Тръснах глава, поех дълбоко дъх. Отидох до мивката в банята и наплисках лицето си със студена вода. Когато го вдигнах отново, зърнах образа си в огледалото. И замръзнах. От пред¬ставата, която винаги бях хранил за себе си – млад, красив шампион по плуване – не бе останало нищо. В този миг пердето падна от очите ми и аз за първи път се изправих пред реалността. Бях дебел, отпуснат мъж на средна възраст. Депресиран, живеещ нездравословно, само¬унищожаващ се и напълно откъснат от онова, което е бил и което иска да бъде.

За страничния наблюдател всичко навярно изглеждаше перфек¬тно. Повече от осем години не бях слагал капка в уста и през този период бях успял да изправя на крака западналото си съществуване, да го превърна в същински пример на американска мечта. Навремето, след дипломирането си от „Станфорд“ и „Корнел“, бях прекарал цяло десетилетие като адвокат по корпоративно право – време на затъпя¬ващи, пришпорвани от алкохола осемдесетчасови работни седмици, тиранични шефове и среднощни купони. Но после бях избягал от това ежедневие към трезвеността и към собствената си бутикова правна кантора, занимаваща се с интелектуална собственост. Имах красива съпруга, която ме обичаше и подкрепяше, както и три чудесни, здрави деца. Заедно бяхме изградили дома на своите мечти.

Какво тогава не беше наред? Защо се чувствах така? Бях сторил всичко, което трябва, че и отгоре. А ето че бях не просто объркан, а буквално в състояние на свободно падане.

Именно в този момент ме обзе дълбокото осъзнаване не просто че трябва да се променя, а че искам да се променя. От своя опит в бор¬бата с пристрастяванията бях научил, че траекторията на човешкия живот често се свежда до няколко ключови момента – решения, които променят съдбата ти. Добре си давах сметка, че моменти като тези не бива да се пропиляват. Те трябва да се уважават, да се сграбчват на всяка цена, защото, ако изобщо настъпят, то е много рядко. Изпиташ ли един от тях, си късметлия. Но ако мигнеш или погледнеш встрани, вратата не просто се затваря, а буквално изчезва. Лично аз за втори път бивах благословен с подобна възможност. Първата бе онзи безце¬нен миг на яснота, предизвикал раздялата ми с алкохола. Гледайки се в огледалото през онази нощ, аз усетих, че порталът се отваря отново. Трябваше да действам.
Но как?