Срещата на две личности е като среща на две химически вещества; получи ли се реакция, никой не остава същият, казва Карл Юнг. Поети и философи разсъждават по въпроса за интровертността и екстравертността още от древни времена. Двата типа темперамент присъстват в трудовете на елински и римски лекари, в Библията, а някои специалисти по еволюционна психология пък смятат, че интроверти и екстраверти има не само сред хората, но и в животинското царство, от дрозофилите до слънчевите костури и макаците резус. След като Карл Густав Юнг публикува знаменития си труд „Психологически типове“ през 1921 г., понятията интровертност и екстравертност добиват изключителна популярност. Днес те са сред най-разискваните теми в сферата на личностната психология, които будят любопитството на десетки, дори стотици изследователи. В зависимост от това към кой тип темперамент се причислявате, се определят и изборът ви на професия, с какви хора дружите и какви партньори подбирате, как предпочитате да изкарвате свободното си време, как завързвате разговор, как се справяте с разногласията, как показвате обичта си, дори какви грешки допускате в живота и дали се учите от тях или ги повтаряте .

Ако интровертите и екстравертите са като Севера и Юга на човешкия темперамент – в двата края на един и същ спектър – то можем да се запитаме как изобщо успяват да се спогодят. И все пак двата типа често се привличат – в приятелството, в работата и особено в любовта. Такива двойки могат да изпитват силно вълнение и взаимна възхита, чувствайки, че се допълват. Единият обича да слуша, другият – да говори; единият е чувствителен към красотата, но и към „стрелите и камшиците“ на съдбата, а другият прецапва весело през дните си; единият плаща сметките, а другият намира другарчета за игра на децата. Могат обаче да се появят и проблеми, ако двамата теглят в различни посоки.

Грег и Емили са пример за такава интровертно-екстравертна двойка – колкото се обичат, толкова се и влудяват един друг. Току-що навършил трийсет, Грег има енергична походка, рошава тъмна коса, която постоянно му влиза в очите, и непринуден смях. Повечето хора биха го описали като приказлив. Затова пък Емили, зряла двайсет и седем годишна жена, е изключително сдържана. Изискана и деликатна, тя носи русата си коса на кок и често гледа хората изпод сведени ресници.

Грег и Емили се допълват прекрасно. Без Грег Емили би забравяла да излезе от вкъщи, освен за да отиде на работа. Без Емили Грег би се чувствал – колкото и да е парадоксално за общителен човек като него – самотен.

Преди да я срещне, повечето му приятелки били екстравертни. С тях му било приятно, но така и не успял да ги опознае, защото вечно „кроели планове да се срещат с много хора накуп“. Говори за Емили с нещо като благоговение, сякаш тя има достъп до някакво по-дълбоко ниво на човешкото съществуване. Освен това я описва като котвата, около която се върти светът му.

Емили от своя страна безкрайно цени пламенната природа на Грег; той я кара да се чувства радостна, жива. Открай време я привличат екстравертите, които по нейните думи „вършат цялата работа по воденето на разговор. За тях това въобще не е тегоба“.
Проблемът е, че за 5-те години, откакто са заедно, Грег и Емили водят различни версии на един и същ спор. Като организатор на музикални събития и човек с много приятели Грег иска да кани гости на вечеря всеки петък – непринудени, весели срещи с огромни купи спагети и леещо се вино. Тези петъчни сбирки били част от живота му още в университета; постепенно се превърнали в кулминация на седмицата и съкровена част от неговата идентичност.

Емили обаче ги чака с ужас. Отрупана с работа като щатен юрист към картинна галерия, тя е и принципно чувствителна към личното си пространство, тъй че в края на седмицата съвсем не ѝ е до гости. За нея идеалното начало на уикенда би било да отидат на кино само двамата с Грег.

Сякаш е невъзможно да се спогодят: Грег иска гости петдесет и пет пъти годишно, Емили – нула.
Грег смята, че Емили не се старае достатъчно. Нарича я необщителна. „Напротив, общителна съм – казва тя. – Обичам теб, обичам родителите си, обичам близките си приятели. Просто не обичам много гости за вечеря. На тези сбирки хората всъщност не се сближават – само водят светски разговори помежду си. Ти имаш късмет, защото аз посвещавам на теб цялата си енергия. А ти раздаваш своята на всички.“

Скоро обаче Емили отстъпва – отчасти защото мрази кавгите, отчасти защото се съмнява в себе си. „Ами ако наистина съм необщителна – мисли си тя. – Ами ако наистина нещо не ми е наред?“ Винаги когато двамата с Грег спорят по този въпрос, в главата ѝ нахлуват детски спомени: в училище ѝ било много по-трудно, отколкото на емоционално по-устойчивата ѝ сестричка; по-често от другите я измъчвали социални дилеми като например как да откаже, когато някой я кани да се видят след училище, а пък тя предпочита да не мърда от вкъщи. Емили имала много приятели – открай време умеела да другарува, – но не обичала участва в групички.

Предлага компромис: защо Грег не си кани гостите, докато тя е извън града при сестра си? Грег обаче не иска да дава вечери самичък. Обича Емили и иска да бъде с нея, също както и всички, които успеят да я опознаят. Защо тогава тя страни от тях?
За Грег това не е въпрос на честолюбие. Самотата е неговата ахилесова пета, тя го кара да се чувства слаб. Той се е надявал брачният му живот да бъде пълен със споделени приключения. Представял си е да бъде част от двойка, която е в центъра на събитията. Никога не би си го признал, но за него да си женен означава повече да не ти се налага да си сам. А сега Емили иска той да се вижда с приятелите си без нея. Струва му се, че тя нарушава важна част от брачния им договор. И смята, че на жена му наистина нещо ѝ има.

...Ключът към стопяването на разногласията между Грег и Емили се крие в подробностите....
Какъв съвет дава американската бивша адвокатка на Уолстрийт Съзюн Кейн на тази брачна двойка можете да научите повече в книгата  „Тихите”( издателство „Изток-Запад”, София, 2014 )