За черните мисли и бездната, след нея разговаряме с психолога на Здравница Маргарита Бакрачева. Не се обвиняваме, но не се и отпускаме – даваме си възможно най-кратък срок за „преболедуване”. Ако мислим за психичните си състояния като за настинка, създаваме сами програма, че всичко ще мине и ще се върнем към обичайния си начин на живот.

- Г-жо Бакрачева, какво да направим, когато усетим, че загубваме "почва под краката си"?

- Когато човек взема решение да сложи край на живота си, това е израз на крайна форма на отказ да се справя с действителността такава, каквато е. Суицидните помисли не могат да се сложат в една обща рамка. Има само опити, които са насочени към близките и представляват зов за помощ. Има решения, които се обмислят продължително време. Когато някой тръгне в тази посока,  не е склонен да се обърне за консултация. По-скоро близките и хората, които го познават, са тези, които могат да разгадаят сигналите и да се намесят.

- Може ли да се контролираме и как при инвазия на "черни мисли"?

- Черните мисли ни спохождат ежедневно. Бихме могли да се предпазим до известна степен от развиването на депресивни симптоми, ако използваме начин, съответстващ на собствената ни нагласа – за някои предпочитаният вариант е на рационално мислене – поглед на ситуацията „отвън”. За други  общуването и близостта с близки е единственият начин за превъзмогване на порочния кръг. Единственото  сигурно нещо е, че можем да се доверим на себе си, защото е в наш контрол да задаваме  или спираме посоката на мислите си.

- Кога да потърсим лекар или да се обърнем към психолог?

- Когато човек се чувства потиснат, обезверен, депресиран, особено ако се прокрадват мисли и желание за самоубийство. Тогава той се затваря в себе си и това, което прави, е само да подава сигнали, които може да останат неразгадани.  Далеч по-лесно е да забележим кога наш близък изглежда унил и без дух, отколкото, ако самите ние се чувстваме зле, да  се решим да потърсим помощ. Добре е поне да не се потискаме и да споделяме с близките и приятелите си, без да се притесняваме, че може да ги натоварим. Задържането и затварянето единствено увеличават болката.

- Антидепресантите -" за" и "против"?

- Работата на психиатрите се изразява именно в   определяне на специфичните нужди. В редица случаи приемът на антидепресанти е задължителен. В идеалния вариант се съчетава с консултативна или психотерапевтична работа, което води до постигането на най-бързи, ефективни и дълготрайни резултати. Това не е страшно и не означава, че човекът не е наред – основният страх. Няма хора, които да не изпаднат в състояние, в което да им бъде необходима помощ и когато се разболеем, вземаме аспирин, нали?

- Да го кажем в прав текст- смъртта не е избавление, не е изход, макар че ни се струва така. Дай съвети, когато ни споходят мисли - "светът няма да свърши без нас", "  не виждаме светлина в тунела"…

В това решение са смесени много различни линии – отказ, страх, смелост, гняв, отчаяние....Подобни състояние на духа са изключително мъчителни.  Добре е да  си кажем напр. „Да, чувствам се ужасно, още един или два дни ще се чувствам така. След това ще започна да излизам от дупката”. Това е от основно значение – не тръгваме да се борим в момент, в който нямаме сили затова. Не се обвиняваме, но не се и отпускаме – даваме си възможно най-кратък срок за „преболедуване”. Ако мислим за психичните си състояния като за настинка, създаваме сами програма, че всичко ще мине и ще се върнем към обичайния си начин на живот.