Германският професор Ханс-Кристиян Папе и британският невропсихиатър професор Раймонд Долан бяха удостоени с престижната награда Макс Планк за изследванията си, посветени на преработката на чувствата в мозъка.

Известно е, че мишките са плашливи, и това е много добре за тях - в противен случай опасностите да попаднат в устата на котката нарастват значително.

Това се отнася не само за мишките, но и за всички останали животни - както обяснява професорът по неврофизиология от университета в Мюнстер Ханс-Кристиян Папе: "Страхът е изключително важен елемент от нашата стратегия на оцеляване, той ни помага да се защитим в опасни ситуации и дори от заплахи за живота."

Обект на изследванията на Папе са мишките и по-конкретно - начинът, по който се обработват в главата им чувствата на страх. Какви следи оставя страхът в мозъка? Как се поддържа балансът между здравословния страх и безплодното спокойствие? И как се стига до неконтролирани страхови състояния?

Както посочва професор Папе - мишките са много добър модел за анализ на същностните мозъчни реакции при страх, тъй като страховата памет е с дълга история, която протича по сходен начин при мишките и при хората, използвайки сходни структури в мозъка.

В страховата памет на мишките и хората се съхраняват опасни ситуации, контакти и опит. При което мозъкът свързва обстоятелствата на дадена ситуация с изпитваните чувства. При следваща подобна конфигурация изниква споменът за предишната и се запазва дистанция.

"Смисълът на цялото упражнение е в това, че при "извикването" на тази следа в паметта още предварително се избягва вероятността от преживяването на следваща опасна ситуация.

А съвкупността от тези следи наричаме страхова памет. Всеки я има - част от страховете ни съществуват още от раждането, на базата на генетичните дадености хората са различно страхливи, респективно се създава индивидуална зависимост от придобития опит, която ни помага да разширим страховата си памет."

На базата на опита може да се научи и че нещо, от което първоначално се изпитва страх, всъщност изобщо не е опасно. Нервните влакна, които преработват дадено страхово дразнение, са в състояние да изтрият информацията и да предадат на мозъка сведението, че съответното нещо е безобидно.

Други страхови чувства пък се установяват трайно. Най-вече жертвите на катастрофи или на престъпления страдат от това, че спомените за тягостното преживяване могат да предизвикат пристъпи на паника, макар събитията отдавна да са отминали.

Както разказва професор Папе, човек, оцелял при тежка железопътна катастрофа през 1993-та година, страда от това и до днес: "Той седял в един от вагоните, чул предупреждението по високоговорителя и в същия момент станала катастрофата, предизвикала смъртта на над 100 души. След това травматично преживяване той развили и съответния страх - спрямо всяко съобщение по високоговорител, и въпреки продължителната терапия, така и не му се е удало да изтрие от паметта си страха и да успее да го овладее."

Докато другите пътници от същия влак изобщо не са развили този вид невроза - което показва колко различни са хората. Различията най-често са обусловени генетично - както показват проучванията на професор Папе. Той се занимава с това да тренира мишките да реагират със страх на неутрални дразнители, след което отново им "отнема" страха.

Ако мишките не разполагаха с определени гени, не биха били в състояние да постигнат това. Възможностите за третиране на страховите дразнения обаче са все още много ограничени, посочва още професор Папе.

"Фактически нещата стоят така, че цяла поредица страхови заболявания биха могли да бъдат третирани чрез терапевтична намеса. Важното е надеждата да остава. Наистина - все още не е разработена терапия, която би могла да бъде прилагана целенасочено спрямо страховите заболявания. Страховите заболявания се нуждаят от специфична терапия. Но в бъдеще, както се надяваме, чрез усъвършенстването на знанията за мозъчнобиологичните дадености, би могло да се стигне и до подобряване на трепавтичната помощ."

Което означава на първо място разработването на нови медикаменти, които целенасочено биха могли да се предназначават за конкретни части на мозъка и да им помагат чрез положителния опит да "изтриват" излишната страхова памет - или един вид гумичка за травматичните събития.