Преди много, много години между цветята избухнала люта разпра кое е най-красивото, най-специалното и най-обичаното от хората и феите цвете. Кавгата продължила седмици наред и всяко цвете претендирало, че е най-красивото и най-обичаното. Накрая всички се съгласили да позволят на цветните феи да решат.

Цветните феи изпратили своята най-благородна и хрисима по дух фея да разреши спора и избере на кое цвете да даде благословията си и титлата „Най-прекрасно сред цветята”. Тя започнала да изпитва цветята, задавайки им един единствен въпрос.

Първото цвете, което феята попитала било розата: „Къде най-много би искала да растеш?” „Бих искала да се катеря по дворцовия зид” – отвърнала розата. „Кралете, кралиците и благородниците ще минават покрай мен и ще се прехласват пред моята красота, аромат и деликатна природа.” Цветната фея тъжно отминала розата.

След това феята отишла при лалето, което растяло гордо и високо. „Къде най-много би искало да растеш?” – попитала тя лалето. „Бих искало да живея в парка – казало лалето, - където хората ще се любуват на моите прекрасни цветове, на високата ми, изправена снага.” Още веднъж феята се отдалечила с тъга.

Тя продължила да върви, докато стигнала до една гора. Там видяла няколко теменужки и ги попитала: „Къде най-много бихте искали да растете, малки теменужки?” „О – казали тихо те, - харесва ни да сме скрити в гората, където никой не може да ни зърне и където дърветата не позволяват на слънцето да избели красивото ни кадифе.” Феята им благодарила и продължила да търси други цветя.

Тя говорила с тигровата лилия, която била прекалено нажежена и заядлива, спряла се при слънчогледа, който едва й отговорил, защото се интересувал единствено от слънчевата топлина. Малката фея се срещнала с орхидеята, която мислела само за танцови забави. Опитала се да заговори нарциса, но той бил така зает да гледа отражението си във водата, че не й обърнал никакво внимание.

Феята, насълзена, била готова да се откаже и да се върне у дома, когато съгледала една поляна, изпъстрена с ярко бухнали жълти цветя на тънки стъбълца. Зелените им листа били дълги и назъбени и стояли ниско до земята. А цветчетата… Колко щастливи и усмихнати изглеждали на поляната!

„Мъниче – казала цветната фея, - как се казваш и къде би искало да живееш?” „Аз съм глухарче – отвърнало цветенцето, - искам да живея навсякъде, където има деца. Покрай пътя, по полянките, да се провирам между плочките на паважа и да правя щастлив всеки, който види ярките ми цветове.” Глухарчето преливало от радост:

„Бих искало да съм първото цвете, което децата откъсват и носят на майките си през пролетта. Мога да позная дали едно дете обича масълце, ако е изцапано под брадичката си. А ако някое дете си намисли желание и духне парашутчетата ми, мога да понеса желанието му по вятъра.”

Цветната фея се усмихнала широко и казала: „Малко глухарче, ти си най-прекрасното и специално цвете и аз ще сбъдна желанието ти. Ще цъфтиш навсякъде от пролетта до есента и ще те знаят навред като цветето на детето.”

Затова глухарчето пристига много рано и надига главицата си със слънчева воля и решителност. Затова всички деца го обичат през целия му дълъг живот.