Самата дума „чова“ често се превежда като хармония, но на японски език терминът съдържа далеч по-многопластов смисъл, чието значение повече се доближава до „стремеж към хармония“. Стремежът към намирането на баланс е наша цел през целия ни живот и тя непрекъснато се променя.
Всеки има различна представа за това от какво се нуждае, за да намери вътрешен покой, независимо дали това се изразява в прекарване на повече време с близките хора, усамотяване за дълга разходка или любими ежедневни ритуали.
Чова е постоянното търсене на баланс във всичко, което правим. Дали става дума за намирането на равновесие в работното ни място, постигането на хармония сред заобикалящата ни среда, или това да открием личния си стил и собственото си темпо – практикуването на чова ни учи да намираме щастие в осъществяването на малките желания и победи и да изпитваме чувство на самодостатъчност.
Но това не прави чова някакво мистериозно умение, присъщо единствено на японците; философията се крие зад набор от практики, които могат да променят нашия начин на мислене както спрямо нас самите, така и спрямо другите. Това е светоглед, който може да бъде преподаван – и усвоен.
Как да подхождаме практично към всекидневните предизвикателства, как да поддържаме дома си чист и спретнат, как да открием дълготрайна любов – „Силата на чова“ от Акеми Танака ни показва как да променим мисленето си, за да започнем да постигаме промени още утре.
Името ми е Акеми Танака и в тази книга бих искала да споделя с теб традиционния японски подход как да откриеш своя баланс: чова.
Името ми, Акеми, означава „ярка и красива“. Значението на моето фамилно име, Танака, е „насред оризовите поля“, което е съвсем подходящо, тъй като съм родена в малко провинциално градче в покрайнините на Токио в селския район Сайтама, част от вече несъществуващата провинция Мусаши.
Членовете на моето семейство са горди потомци на изтъкнат самурай от ХV век, който се е сражавал редом с поета воин Ота Докан, архитект на стария замък Едо, сега част от императорския дворец в Токио.
След като бях отгледана според нормите на традиционното възпитание, аз изучавах западен етикет в девическия колеж в Токио, а после продължих образованието си в университета на Сайтама. За мен този период беше изключително натоварен – изучавах английска литература и следвах педагогика, а вечерно време работех в едно от кината в Гиндза, най-шумния и оживен квартал на столицата.
Там срещнах и първия си съпруг, млад лекар от японското висше общество. Озовах се сред дипломати, президенти на компании и членове на императорското семейство. Обучена бях в изкуството на чаената церемония и бях запленена от официалния етикет на японските елитни съсловия. Това беше знаменито приключение, също като в „Моята прекрасна лейди“.
Но имах и своите съмнения относно брачния живот. Установих, че и аз се занимавам с всички онези незначителни дейности, които поколения наред са способствали жените да стоят встрани от обществения живот – готвене, чистене, поправка на дрехи.
Също така се хванах, че си мисля как бих намерила кураж да променя това положение както за себе си, така и за своята малка дъщеря, накрая обаче промяната ме свари неподготвена. Двамата със съпруга ми се разделихме.
Разводът ме превърна в социален аутсайдер. През 80-те години на миналия век разводите в Япония бяха рядкост, а за самотни родители почти никой не беше чувал. Чувствах се напълно парализирана, неспособна да предприема каквото и да било, нито пък да се справя с този неочакван обрат на съдбата.
Точно по това време отначало в съзнанието ми се избистри една конкретна идея. Става дума за определен начин на мислене, който несъзнателно бях следвала през цялото си детство. Той се изразяваше в това да внимавам за баланса в собственото си съзнание (какво се случва с мен) и за специфичния баланс в стаята (какво се случва с другите хора).
Запазих този си начин на мислене дори когато прекосих половината свят, за да започна нов живот в Англия. Това мислене, подобно на спящ до мен меч, който обаче винаги е на разположение, ако ми потрябва да го размахам, беше мъдростта на чова.
Обикновено от японски чова се превежда просто като хармония. Японските йероглифи в тази дума означават буквално „търсене на баланс“.
Чова предлага разрешаване на проблемите чрез методи, помагащи да внесем баланс в противостоящите сили, с които така често трябва да се справяме в живота: у дома, в работата, в образованието или в личните си взаимоотношения.
Започнах да уча и другите на чова. Давах частни уроци в дома си, по-късно и на по-големи групи, в гимназиите и на студенти в университета. Взеха да ме канят да говоря по телевизията и по радиото.
Колкото повече преподавах на другите, толкова повече в мен се избистряше мисълта, че идеите, техниките и начинът на мислене, които помагаха на мен, биха могли да изкристализират в една концепция за чова.
Убедена бях, че чова би могла да помогне и на други хора да открият своя баланс.
Чова не е някакво мистериозно умение, присъщо единствено на японците; това е по-скоро философия, набор от практики, които могат да променят нашия начин на мислене както спрямо нас самите, така и спрямо другите. Това е светоглед, който може да бъде преподаван – и усвоен.
Изучаването на тази вековна концепция изисква съзнателни, нарочни усилия, затова пък чова може да ни напътства как да подхождаме практично към всекидневните предизвикателства: как да поддържаме дома си чист и спретнат, как да постигнем добър баланс на работното място, как да открием дълготрайна любов.
Чова ни учи също как да преодоляваме и друг вид предизвикателства: как да се справяме при среща със смърт и бедствие, как смело да действаме според своите убеждения, как да помагаме на другите.
Днес аз живея в Лондон. Имала съм участия в Би Би Си и Ченъл 4, публикувала съм статии в „Гардиън“ и „Дейли телеграф“ по теми, касаещи Япония. Изнасяла съм лекции в университетите в Оксфорд и Кеймбридж, както и в лондонския музей „Виктория и Албърт“.
Удостоена съм с наградата „Извор на светлина“ от бившия премиер на Великобритания Тереза Мей в знак на признание за моята благотворителна дейност чрез „Помощ за Япония“, която основах след цунамито през 2011 г., за да подпомогна осиротелите след бедствието.
Надявам се някои от уроците в тази книга да са ви от полза, както помогнаха на мен. Навремето приемах тяхната поука за даденост, но колкото повече споделям и разсъждавам върху родната си култура, толкова по-забележителни намирам уроците, които предстои да споделя с вас.