Балин Балев в първо интервю за "Здравница": Във фотографията не бъдете картечари, бъдете снайперисти!
Визитка:
Балин Балев, фотограф на свободна практика, от Варна. Занимава се предимно със сватбена фотография, събитийна фотография, семейна фотография, а също с модни сесии и ревюта.
- Разкажете ни как разбрахте, че фотографията е арт терапия за вас?
- Много хубав и интересен въпрос. Дълги години /общо 14/ работех в една производствена фабрика, мислейки си че съм намерил реализация след висшето си образование. Оказа се, че там работата е свързана с много стрес, с опасни и аварийни ситуации, крайно психическо изтощение, много напрежение често и изкуствено създавано от самото ръководство...Самият аз съм падал няколко пъти от неголеми височини, за щастие без сериозни последствия, имал съм изгаряния по ръцете, вдишвал съм отрови и какви ли не глупости.
Някой би казал: да, все пак това е промишлено предприятие, а не сладкарница. Но аз съм посещавал такива фабрики и на Запад, и там условията на работа и организацията на работа са в пъти по-добри.
След една такава аварийна ситуация, където буквално се залях с опасна корозионна течност, сериозно се замислих как да се преборя с тази огромна психическа умора и напрежение. И тъй като семейството ми дълги години се е занимавало с фотография чисто любителски, реших да продължа това занимание като средство за преборване на стреса. Това се случи през 2009 г.
Вземайки тогава първия си DSLR /огледално-рефлексен/ апарат, започнах да снимам всичко. Установих, че след една тежка и дълга смяна с апарат в ръцете и на открито или в студио се освобождавам напълно от всякакъв стрес. Буквално си пречиствах съзнанието, и нямах търпение да дойде следващия път когато да снимам отново и отново, без значение какво...
Снимах всичко, разхождах се из града, снимах познати места от всякакъв ъгъл, снимах модели в студио, каквото ми паднеше. Просто не исках да спирам. Чувството беше уникално, и до ден днешен е така. Усещането за пълна свобода, където можеш да изразяваш себе си.
- Как да го правим и ние, колко дълго, колко често да се занимаваме с фотография?
- Отговорът на въпроса "как" е само един - снимайте. Снимайте постоянно. Снимайте винаги. По всяко време. Може да се снима с всичко. С телефон, със "сапунерка", с любителски апарат на приятел...Техниката не е от сериозно значение, ако не се занимаваш професионално.
Познавам колеги-фотографи, които прекрасно снимат с аналогови фотоапарати. С лента. Зареждаш лентата, на тъмно, 36 кадъра, след това проявяваш филма или даваш някъде да го проявят...На мен лично романтиката на "тъмната стаичка" малко ми липсва, напомня ми на детските години.
- Сигурно е добре да е под ръководството на професионалист, за да направим анализ на снимките?
- Да, хубаво е, ако държим тези снимки да ги показваме на по-широка аудитория, независимо дали онлайн или на принтове да има специалист до нас, който да дава напътствия. Постепенно апетита идва с яденето!
Добре е и малко да се прочете - за кадриране, за пропорции, жанрове фотография. Има достатъчно литература в днешно време. Няма ги ограниченията, за които леко загатнах, ако има ограничения нищо не става. Не трябва човешкото съзнание да има ограничения, когато иска да твори не трябва да е под напрежение. Това вреди страшно много. И човека става обезличен, смачкан, лесно се подава на манипулация.
- Кое в снимките може да е сигнал, че нещо не е наред с нашето здраве?
- Няма как едно съзнание, което е ограничавано по някакъв начин да снима слънчеви пейзажи. Аз съм имал периоди в които съм снимал доста грозни неща. Спомням си как в един такъв период снимах градска тоалетна, която изглеждаше покъртително. Апаратът винаги е в мен, нямах за цел да снимам точно това. Но след като я видях как изглежда, беше все едно от филма "Трейнспотинг". Просто вдигнах апарата и направих един кадър, един-единствен. Но кадъра пасваше идеално на тогавашното ми настроение.
- Често чуваме, че снимането с мобилните апарати се е превърнало в зависимост: първо снимаме, а после се любуваме на картината, на момента. Как да постигнем баланса?
- Трябва първо да видиш момента, или да го издебнеш предварително. Тук говорим за репортажно снимане. Репортажът или издебването на точния момент, това е заложено в техниката на Анри Картие Бресон преди много години. Или както казва един от нашите най-опитни колеги - не бъдете картечари, бъдете снайперисти! За да се любуваш впоследствие на даден заснет момент, първо трябва да го видиш, да го издебнеш, да го чакаш готов да го заснемеш.
- Бихте ли издали Наръчник с ценни съвети за фотографията като арт терапия?
- За Наръчник не съм сигурен, все пак не съм психолог. Но определено бих посъветвал всеки, които се чувства подтиснат от нещо /такива неща има много/, да потърси себе си в нещото, което го отърсва от това. В паузите между ангажиментите, често съм наблюдавал хората на дадено място как вървят по команда, по часовник за някъде или за нещо.
Веднъж видях как една група работещи в края на работния им ден всички вкупом отиваха към служебните си автобуси, но вървейки между две изрисувани линии. Встрани от линиите имаше предостатъчно място. Но не, те вървяха между тези две линии нарисувани с боя, така им разпоредил директора. И аз ги питам: защо не вървите встрани, какво ви пречи...Те вдигаха рамене и продължаваха да вървят в тези "коловози". Това е много вредно да поставяш човек и човешко съзнание в нарисувани от друг коловози. Това пречи изключително много. Тук може да се намеси арт-терапията с фотография, или с рисуване или с друго изкуство.
Много полезно е например да се посещават изложби. Независимо дали фотография или живопис. Имах щастието да вляза в страхотни галерии във Виена и да посетя изложби на Егон Шиле, Густав Климт...Разглеждал съм картини от Ренесанса, от барока, Караваджо или Никола Пусен. От фотографиите с удоволствие разглеждам Бресон, Ансел Адамс, Вивиан Майер....
- Ако разглеждаме чужди снимки от фотоалбуми, това може ли да е терапевтично за нас?
- Тук зависи чисто от фотографията, която се показва и дали тя въздейства по някакъв начин на нас. Аз, гледайки чужди албуми не се прехласвам тъй като съм израснал с такива. Семейството ми правеше страхотни албуми навремето, и трудно мога да бъда впечатлен. Все пак ако фотографиите са хубави, и са представени както трябва със сигурност ще бъде интересно. Лично аз предпочитам да създавам собствени спомени.
Много хора казват, че разглеждането на детски снимки, или тези от младостта ги зареждат, вдъхват им отново сили и надежда.
Разбира се. Това само може да помогне. Навремето баща ми, първият ми учител по фотография казваше така: тежко на старини без спомени от младини. На семейните снимки, на семейните спомени се гледа сериозно като средство именно за това - да имаш спомени, да се помни какво е било.
Аз лично имам над 2000 фотографии на които съм сниман като малък през годините. Това си е естествен катализатор да се заредиш с положителна енергия, да избягаш от скучното и сиво ежедневие, да избягаш от коловозите за които говорех.
Какво имам предвид - когато зациклиш, когато започнеш да си задаваш въпроса "ами сега накъде", "сега какво да правя"...хубаво е да погледнеш пътя който си извървял дотук, какво си постигнал, какво се е случило...Именно със стaрите спомени, със старите фотографии ще си го припомниш. Един от признците на съзнателното обезличаване е именно да не си спомняш нищо от миналото, да не знаеш кой си, да ти "изтрият" спомените или миналото. Това не трябва да се допуска.
В заключение мога да кажа: Не спирайте да снимате, не спирайте да изразявате себе си, не крийте емоциите си, не допускайте да ви подтискат.
За контакти с Балин Балев: 089 971 3350