„Здравница” продължава с  рубриката, в която ви запознава с големите имена на медицината, чийто принос е позабравен в наши дни.

Казват, че Сидни Фарбър( 1903-1973), бащата на съвременната химиотерапия  случайно открил, че един витаминов аналог е мощно противораков средство, и започнал да мечтае за универсално лекарство срещу рака. Днес е повече от актуална дискусията за това дали и колко помага химиотерапията, но ако проследим живота на откривателя й, спасил стотици хиляди животи откриваме наистина голямата загриженост на един лекар, отдаден на професията си да помогне на болните от рак деца.
Сидни Фарбър е детски патолог, роден в гр. Бъфало, Ню Йорк в семейство на евреи. Той е третото от общо 14 момчета. Записва да учи медицина през 1923 г. в университета в Харвард , но  понеже знае перфектно немски, заминава и учи първата година от следването си  в прочутия  Хайделберг, а също и във Фрайбург.

Докато работи в Харвардското медицинско училище, той  извършва предклинична и клинична оценка на веществото аминоптерин, действа срещу фолиевата киселина на острата детска лимфобластна левкемия. Фарбър показва за първи път клинично и чрез

кръвни тестове,
че е възможно да се постигне
ремисия в лечението на тази болест.

Кариерата му продължава в Бостън, където през 1947 г. той става професор по патология.Една година по-късно той основава фондация за борба с рака при деца, чийто директор е почти до смъртта си. Почти веднага след смъртта му, заради заслуги  Раковия американски институт „Дейна-Фарбър“ носи неговото име.

В личен план, през 1928 г. се жени за Норма  Холцман, която е детска писателка. Друг по-известен от фамилията му е брат му Марвин Фабър (1901-1980)- философ и преподавател в университета в Бъфало, Ню Йорк.

Ето и какво пише известният онколог от Колумбийския университет  Сидхард Мукхърджи  в книгата си „ Императорът на всички болести „ (издателство „Изток-Запад”)

Във влажната си лаборатория с размери четири на шест метра в
Бостън в едно декемврийско утро на 1947 г. мъж на име Сидни
Фарбър с нетърпение очаквал пратка от Ню Йорк.

Лабораторията му, напомнящо по-скоро склад за химикали, била помещение с лоша вентилация, скрито дълбоко в сутерена на Детската болница. На стотина метра от там болничните стаи бавно се пробуждали. Деца  в бели пижами се въртели неспокойно в малките си железни креватчета. Лекари и сестри сновели делово из стаите, проверявали картоните, пишели предписания и раздавали лекарства. Лабораторията на Фарбър обаче тънела в тишина, затрупана с химикали и стъклария, свързана с главната сграда с ледени коридори. Във въздуха ѝ се носел острият мирис на формалин. Тук нямало пациенти, а само тела и тъкани, донесени през тунелите за аутопсии и изследвания.

Фарбър бил патолог. Той приготвял срези от образци, правел аутопсии, определял клетки и поставял диагнози, но не лекувал Специалността на Фарбър била педиатрична патология, наука за детските болести. Бил прекарал почти 20  г.в това подземие,
 впил поглед в микроскопа си, изкачвал се по академичната стълбица, докато станал главен патолог в Детската болница. С времето обаче започнал да гледа на патологията като на странна разновидност на медицината, заета повече с мъртвите, отколкото с живите. Омръзнала му позицията на наблюдател, който не общува с болните и не ги лекува. Уморил се от всички тъкани и клетки. Почувствал се в капан, в стъкленица с формалин.

Фарбър решил да направи остър завой в своята кариера. Вместо  да се взира в препаратите под микроскопа, искал да скочи в живота  на отделенията на горните етажи – от микроскопичния свят, който познавал до болка, в големия реален свят на пациенти и болести. Щял да опита да използва наученото от патологичните препарати, за да открие ново лечение. Пратката от Ню Йорк съдържала няколко шишенца с жълто кристално съединение, наречено аминоптерин. Той я чакал в лабораторията си в Бостън с крехката надежда, че веществото може да спре развитието на  левкемията при деца.

Ако бил попитал когото и да е от педиатрите от отделенията над него, възможно ли е да разработи лекарство против левкемия, щели
да го посъветват да не се захваща. Детската левкемия пленявала, обърквала и отчайвала лекарите вече повече от век. Тя била анализирана, класифицирана, подкласифицирана и подразделяна много педантично. Натрупаните знания обаче само засилвали чувството на безпомощност. Болестта била обект на безплоден интерес – като експонат в музей на восъчни фигури. Била изучена и документирана в най-малки детайли, но от това нямало терапевтична и практическа полза. „Лекарите имаха за какво да спорят на медицинските си конгреси – казвал един онколог, – но това с нищо не помагаше на пациентите им.“

В болницата посрещали пациентите с остра левкемия с голямо вълнение, обсъждали ги с професорски патос, а сетне, според едно
медицинско списание, „им поставяха диагноза, преливаха им кръв и ги отпращаха да умрат вкъщи “.От самото ѝ откриване,
изучаването на левкемията било белязано с объркване и отчаяние.

На 19 март 1845 г. шотландският лекар Джон Бенет описал необикновен случай на 28-годишен майстор на покриви, който имал странно уголемена слезка. „Младият мъж имаше загар на лицето – писал Бенет, – беше здрав на вид, улегнал. От двадесет месеца се чувствал отпаднал. През юни миналата година забелязал подутина в лявата половина на корема си. Тя растяла, но преди четири месеца спряла да расте.“

Било възможно подутината на майстора да е достигнала максималните си размери, но състоянието му имало още накъде да се влошава. През следващите няколко седмици пациентът на Бенет проявявал симптом след симптом – висока температура, кръвоизливи, внезапни остри болки в корема. Симптомите отначало се появявали постепенно, но после зачестили. Пристъпите идвали един след друг.

Скоро майсторът бил на прага на смъртта, имал подутини в подмишниците, слабините, шията. Лекували го с обичайните пиявици и клизми, но нямал подобрение. След няколко седмици, вече при аутопсията, Бенет бил убеден, че е открил причината за симптомите. Кръвта на пациента била препълнена с бели кръвни клетки. Тъй като белите кръвни клетки, основният съставен елемент на гнойта,
най-често увеличават броя си при инфекция, Бенет предположил, че именно инфекция е причинила смъртта на майстора. „Това е един изключител-но ценен случай, – написал самоуверено лекарят, – който показва, че е възможно да се образува истинска гной в цялата съдова система.“A обяснението на Бенет щяло да бъде съвсем задоволително, ако бил открил и източника на тази гной...