Кои са маските на депресията? Съветите са на Милена Ташкова, клиничен психолог и терапевт и София Фердинандова, психотерапевт и училищен психолог.

Маските на депресията не са наш, осъзнат избор, не стратегия, която си избираме, а опит да се справим с много болезнените ни преживявания и мисли.

Една от най-шумните, най-зрелищни маски на депресията е... гневът. В него има много повече енергия - да ни организира, структурира, мобилизира, той носи измамно усещане за контрол, казва Милена Ташкова, клиничен психолог и терапевт

Можем да се гневим навсякъде и да го разпръскваме . Гневим се на проявена несправедливост, гневим се на авторитети, гневим се на съдбата, защото винаги е по-лесно да сме ядосани, отколкото тъжни и уязвими.

Всеки от нас може да си припомни, когато е викал от гняв и ярост, а всъщност е бил... отчаян или ни е било страх.

Активността също може да бъде маска на депресията, казва София Фердинандова, психотерапевт, училищен психолог. Затрупани сме с отговорности, инициативни сме , но тук не става въпрос за онази вдъхновяваща активност, а напротив: за нещо свръхкомпенсаторно, притискащо, което в крайна сметка се оказва изтощителна активност. Страхуваме се, че ако спрем да действаме, ще започнем да чувстваме, а това е нещо, което не искаме. Защото може да установим, че се чувстваме безсилни, наранени, изтощени. В този случай нашата активност изграе ролята на емоционален заглушител.

Злоупотребата с алкохол, с психотропни вещества, включително е т.нар емоционално хранене са другите, любими маски на депресията.

Една от най-предпочитаните е телесната симптоматика. Нашите оплаквания, заболявания могат да се окажат онази удобна, хитра пътека по която скритата депресивност се опитва да се покаже навън. Тогава болестта е като говорител на вътрешната ни болка, а тялото да се окаже единствената територия на която можем да си позволим страдание.

За съжаление, ни продължаваме да мислим, че да ни боли тялото е по-приемливо, отколкото да ни боли душата. Иначе работим на пълни обороти, дори се опитваме да се усмихваме. Дори се получава така , че дори и най-близките ни не подозират как се чувстваме истински. Понякога успяваме да заблудим и самите себе си. Тогава специалистите говорят за т.нар. усмихната депресия. Тя е твърде разпространена и е опасна маска на скритата депресия.

Тя остава дълго и най-малко там успяваме да я срещнем. От друга страна, времето в което остава неразпозната е опасно. Обикновено не забелязваме нищо, но и дори да забележим нещо, го обясняваме с фактори като умора, стреса, трудната обстановка около нас и с … ретроградния Меркурий.

При усмихнатата депресия има голям контраст между това, което се вижда отвън и  което се случва вътре в човека.

Специалистите свързват усмихната депресия с висок суициден риск, т.е възможност за самоубийство.  

Защо се налага да маскираме депресията?

През последните години в обществото се наложи един модел на успеха, който се изразява във възходящо движение и където водеща дума е трябва: трябва да се усмихваме, да напредваме, да преодоляваме препятствията, обяснява още Милена Ташкова.  

Да спрем, да направим пауза, да си отдъхнем, да си дадем време, за да отдъхнем, да осъзнаем нещата,  да разберем какво се случва около и вътре в нас. Първо, няма време. Второ, може да се изтълкува като неуспех, като несправяне с живота, даже като провал.  Ние непрекъснато трябва да тичаме напред и нагоре, защото ни е страх, че можем да изостанем. И това разбиране за света и за нас не ни дава възможност да се отдадем на негативни емоции. Това е много видимо в социалните мрежи, където ние се показваме избирателно, едностранчиво , само в онази справяща се, красива светлина. Сътворяваме един образ, който не е автентичен. Не само това, ние изработваме един приказен образ за себе си, перфекционистичен, който започваме да догонваме. Това ни струва много психична енергия.

В социалните мрежи допълнително ние се състезаваме и сравняваме и с другите хора,които изглеждат успели, позитивни и пр.  И това ни напряга, дотолкова, че се чувстваме едва ли не неуспели.

Защо не е възможен живот без негативни емоции?

Напоследък, дори в социалните мрежи обаче се наблюдава появата на т.нар.бушон, където да се излее това разминаване между фасада и същност. Там , особено младите хора могат да изглеждат ненатъкмени, импулсивни, нередактирани.  Всичко това се противопоставя на концепцията за успеха, на позитивното мислене.

Като цяло концепцията за позитивното мислене е много добра, да успяваме, дори и там, където виждаме най-малко възможности. Но в наши дни тази концепция се е изродила в нещо много различно и токсично: в опит за елиминиране, потискане на негативните емоции. Те са заклеймени като нещо вредно и … неправилно, обяснява София Фердинандова.

Това да присъстваме само в позитивните емоции е все едно да се свири само на белите клавиши на пианото.

И затова, когато сме в депресия, окуражаващи, бодряшки думи като „Мисли позитивно и всичко ще е наред!”, „Това е само в твоята глава” ни действат зле, задълбочават нашата депресивност. Имаме усещането, че сме още по-неразбрани, неприети,чувстваме се провалени, и още повече чувстваме този натиск да прикрием емоционалното си страдание, т.е скритата си депресия.

Смисълът е да дори да минем през негативните емоции като се опитаме да ги облагородим и да излезнем с различно осъзнаване за себе си и ситуацията.

Ако си позволяваме малко повече тъгуване, то ще има по-малко усмихната депресия.

Толкова дълго сме чували как не трябва да разочароваме другите, че забравяме собствените си потребности. Ние сме пораснали с фрази от рода: „Я, какво голямо момче, пък го е страх!”, „ Недей да плачеш, виж, как ти се смеят хората”, „Моля те, не ме излагай пред хората, ако обичаш!”.

Всички тези изисквания, съобразявания са се отразили на нашата увереност, самооценка,  добавя още Милена Ташкова. Ние сме пораснали, но това е станало част от нас,превърнали са се в наши убеждения. И в трудни ситуации ние много повече държим сметка за чуждото мнение, отколкото за това как се чувстваме ние.

Ако дълго време ние стоим в това състояние, това може да доведе до пречупване,  или да рухнем, и дори най-лошото –човек да се опита да посегне на живота си.

По време на ковид пандемията, психотерапевтите отчитат, че хората са сложили задължителните маски на лицата си, но като че ли повече са започнали да свалят маските от душите си, смята София Фердинандова. Пандемията направи депресията и депресивните състояния по-позволени, един вид ги валидира. Тя ни позволи повече да страдаме, но да усещаме, че това е позволено, човешко.

Излизането от депресията е път, в който има стъпки напред и стъпки назад ,и те са различни за всеки. Трябва да се наложи нещо да си признаем, да си простим най-вече , за да имаме силата да видим живота си такъв, какъвто е.

Ще ни се наложи да вземем решения, с риск да разочароваме някого, и това не трябва да ни плаши, да ни тревожи, да поставяме граници, да не премълчаваме, дори да си тръгнем, ако това е изходът, казва Милена Ташкова.

За да можем после отново да се доверяваме, да се свързваме, да сме открити.И в това е решението:хем да потъгуваме, да преживеем нещо в цялата мъка и болка, хем да не се заседяваме твърде дълго в негативните емоции. Иначе тъгата ще стане удобна за нас, и ще приемем ролята на жертва, която също е маска на депресията.

Не е необходимо да бъдем перфектни, а да се замислим за това, какво носим в сърцата си. Къде са истинските ни болки и фалшивите ни усмивки,  над това да се замислим. И да бъдем добри със себе си!