Епидемичният паротит (заушка) е остро инфекциозно заболяване, което се причинява от вирус. Преди създаването на ваксина, заболяването е широко разпространено в целия свят. Периодично, през 5-6 години възникват епидемии със зимно-пролетна сезонност и различна интензивност, характерни са и епидемични взривове, обхващащи детски и младежки колективи. В периода на отсъствие на масова имунизация, над 85% от възрастните притежават антитела, доказващи прекарана инфекция, включително и хора, при които няма данни за каквито и да е предходни клинични прояви на заушка. Счита се, че при около 1/3 от всички заразени заболяването е протекло или безсимптомно, или много леко и нетипично, поради което е останало неразпознато, обяснява проф.д-р Мира Кожухарова, епидемиолог пред „Здраво дете”.

Най-голямата епидемия от паротит в България е описана през 1986-1987 г., когато в резултат от временното преустановяване на ваксинацията броят на регистрираните заболели достига 102 241 души. Последните епидемии се разпространяват през 1997-1999 г. (40 662 заболели) и през 2007-2009 г. (11 992 заболели). В днешно време, под влияние на масовата имунизация с комбинираната триваксина срещу морбили, паротит и рубеола, епидемиологията и на трите заболявания е променена, а броят на случаите прогресивно намалява. След 2010 г. у нас няма регистрирани епидемии от паротит, а броят на случаите варира между 139 (2011 г.) и 18 (2015 г.)

Причинителят на заушката е вирус, а източник на зараза е само заразеният човек (внимание – преносители на заразата са и хора, при които инфекцията протича безсимптомно!). Вирусът се предава по въздушно-капков път, основно чрез слюнката, поради което не може да се разпръсква на големи разстояния. Инфекцията се пренася и по контактно-битов път – чрез директен контакт със слюнка на болни хора или от замърсени със слюнка предмети. Входна врата за вируса е устата. От инфектираните лица (болни и такива, при които инфекцията не е проявена клинично) вирусът може да бъде изолиран от устата от 7-мия ден преди началото на заболяването до 9-ия ден след увеличаването на слюнчените жлези. Най-силно заразен е периодът между 2-ия ден преди и 4-тия ден след появата на заболяването.

Инкубационният период е с продължителност 12-25 дни (средно 15-20 дни) след заразяването. Първоначалните неспецифични прояви на заболяването са повишена температура, главоболие, мускулни болки, отпадналост, загуба на апетит. Характерен симптом за паротита е подуването на околоушните, а понякога и на подезичните и подчелюстните слюнчени жлези, придружено с висока температура и болезненост, затруднено преглъщане и сухота в устата, болка в ушите. Често отначало процесът обхваща едната околоушна слюнчена жлеза, а впоследствие и другата.

Заболяването обикновено продължава около 7 до 10 дни и като правило завършва с пълно оздравяване, но в хода му е възможно да възникнат и усложнения. В периода преди въвеждането на масова ваксинация, вирусът на паротита е една от водещите причини за вирусен менингит и преходна или постоянна глухота в детската възраст.

Друго типично усложнение за паротита е възпалението на тестисите, т. нар. орхит, като най-често засегнати са момчета след пубертета и мъже. Започва с рязко влошаване на състоянието на болния, гадене, повръщане, висока температура, подуване и болезненост обикновено на единия тестис, макар че може да бъдат засегнати и двата. За радост, стерилитетът като последствие от паротитен орхит е рядко срещано увреждане. При жени след пубертета в редки случаи може да се развие възпаление на яйчниците, т. нар. оофорит.

Засягането на задстомашната жлеза се проявява като остър панкреатит, който се характеризира със силни болки в корема, гадене, повръщане и характерни резултати от лабораторните изследвания.

Паротитният вирус може да засегне и нервната система и да предизвика серозен (негноен) менингит и енцефалит. Менингитът засяга по-често момчетата. Характеризира се с типична клинична картина с продължителност от 3 до 10 дни и преминава без остатъчни явления.

Паротитът може да доведе и до преходна загуба на слуха. Рядко възниква постоянна загуба на слуха, която обикновено е едностранна.

Диагнозата „заушка“ се поставя въз основа на характерната клинична картина и се потвърждава чрез лабораторни изследвания – изолиране на вируса в клетъчни култури, доказване наличието на вирус-специфична нуклеинова киселина с PCR (полимеразно-верижна реакция) или доказване на специфични антитела срещу вируса.

Специфично лечение няма. Заболелите се възстановяват спонтанно, като се прилага само симптоматична терапия. Както в резултат на клинично проявено преболедуване, така и след безсимптомна инфекция се формира траен, пожизнен имунитет и повторни заболявания се срещат много рядко. Наличието на имунитет се доказва чрез лабораторни изследвания, сочещи присъствието на специфични паротитни антитела.

Предпазването от заболяване е възможно благодарение на единственото сигурно и ефективно средство – ваксината срещу вируса на паротита. Значението на тази ваксина е потвърдено по категоричен начин. Доказват го и данните от историята на въвеждането и прилагането на паротитна ваксина в България. Първите имунизации у нас започват през 1972 г., когато постепенно се обхващат децата на възраст от 12 месеца до 12 години, а от 1976 г. имунизацията срещу паротит вече става част и от имунизационния календар. Броят на заболелите започва постепенно да намалява и това продължава до периода 1981-1986 г., когато имунизацията срещу паротит бива преустановена. Това довежда до очакван епидемиологичен феномен – възникване на епидемия от паротит, която при това е най-голямата, регистрирана някога в България. През 1986-1987 г. от клинично проявен паротит заболяват общо 102 241 лица, като през 1986 г. заболяемостта достига до 765 души на 100 000 население. Това налага възобновяване на приложението на паротитната ваксина.

От 1992 г. децата, навършили 13 месеца, се имунизират с триваксина срещу морбили, паротит и рубеола, а от 2001 г. същата ваксина се прилага и на децата на 12 години. Над 95% от имунизираните изработват антитела, които им осигуряват дълготраен имунитет. Но като се има предвид, че в последните няколко години имунизационният обхват с комбинираната триваксина е под препоръчваното ниво от 95%, може да се очаква, че броят на децата, възприемчиви към паротит, постоянно се увеличава и вече е натрупан значителен контингент, изложен на епидемичен риск.