Книгата „Дарът на терапията“  на Ървин Д. Ялом (ИК” Колибри”)е  проницателно четиво, в което съвременният читател може да намери отговор на въпроса как да преодолее вътрешните си конфликти и болки.

Френският романист Андре Малро описва провинциален свещеник, който от дълги години слуша изповеди и обобщава наученото за човешката природа по следния начин: „Хората са много по-нещастни, отколкото човек си мисли… и
няма такова нещо като пораснал човек“.

Всеки – вкл. терапевтите и пациентите – е обречен да изпитва не само възторга от живота, но и неизбежната тъмнина: разочарованието, остаряването, болестта, изолацията, загубата, безсмислеността, болезнените избори и смъртта...
Двамата със съпругата ми понякога се забавляваме, като планираме въображаеми вечерни партита за групи от хора със сходни наклонности, например парти за монополисти, пламенни нарцисисти или изкусни пасивно-агресивни лица, които познаваме, или обратното, „щастливо“ парти, на което ще поканим само наистина щастливите хора, които сме срещали. Макар, че не сме имали проблеми със запълването на всякакви подобни ексцентрични маси, никога не сме успявали да запълним цялата маса за
 партито „щастливи хора“.

Всеки път идентифицираме няколко характерологично жизнерадостни хора и ги поставяме в списъка на чакащите, докато, продължавайки търсенето, запълним масата, но откриваме, че един или друг от щастливите ни гости в крайна сметка бива засегнат от някакво голямо житейско бедствие – често тежка болест, или болест на дете, или брачен партньор.

Това трагично, но реалистично възприемане на живота отдавна влияе върху взаимоотношенията ми с тези, които търсят помощта ми. Макар че има много названия на терапевтичното взаимоотношение (пациент–терапевт, клиент–консултант, анализиран–аналитик, клиент–фацилитатор и най-новото, но и най-отблъскващото: потребител–доставчик), нито едно от тях не предава точно усещането ми за терапевтично взаимоотношение. Предпочитам да мисля за пациентите си и за себе си като за спътници в пътуването – термин, който премахва разграничението между „тях“ (засегнатите) и „ние“ (лечителите).... Всички ние сме заедно в това трагично възприемане на живота и няма терапевт или човек, който да е имунизиран срещу присъщите на съществуването трагедии.

Една от любимите ми притчи за изцеляването, която може да се намери в „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе,
разказва за Йозеф и Дион – двама известни лечители,  живеели в библейските времена.

Макар че и двамата били много ефективни, работели по различен начин. По-младият лечител, Йозеф, изцелявал чрез тихо, вдъхновено слушане. Поклонниците вярвали на Йозеф. Страданието и тревожността се изливали в ушите му и изчезвали като вода в пясъка на пустинята, а разкаялите се го напускали изпразнени и успокоени. Дион – по-възрастният лечител, активно се конфронтирал с онези, които търсели помощта му. Той отгатвал техните неизповядани грехове. Бил голям съдия, очистващ, смъмрящ и пречистващ, и изцелявал чрез активна интервенция. Отнасяйки се с поклонниците като с деца, той давал съвети, наказвал чрез възлагане на покаяние, нареждал да се предприемат поклоннически пътувания и да се сключват бракове и принуждавал враговете да се сдобряват.

Двамата лечители никога не се били срещали и работели като съперници в продължение на дълги години, докато Йозеф се разболял душевно, изпаднал в дълбоко отчаяние и бил обзет от идеи за самоунищожение. Неспособен да се изцели със собствените си терапевтични методи, той тръгнал на път на юг, за да потърси помощ от Дион.

По време на поклонническото си пътуване Йозеф спрял да пренощува в един оазис, където се заговорил с по-възрастен пътник. Когато Йозеф описал целта и крайната точка на пътуването си, пътникът се самопредложил за водач, за да му помогне в търсенето на Дион. По-късно, насред дългото им пътуване заедно, по-възрастният пътник разкрил самоличността си пред Йозеф. Mirabile dictu: той бил самият Дион – същият човек, когото Йозеф търсел.

Без да се двоуми, Дион поканил своя по-млад, отчаян съперник в дома си, където двамата живели и работили рамо до рамо дълги години. Дион първо поискал от Йозеф да бъде слуга. По-късно го издигнал до ученик, а накрая – до пълноправен колега. Години по-късно Дион се разболял и на смъртното си ложе извикал при себе си по-младия си колега, за да му се изповяда. Говорил за по-ранната ужасна болест на Йозеф и за пътуването му до стария Дион, за да моли за помощ. Говорил за това, че според Йозеф било чудо, че спътникът му и негов водач се оказал самият Дион.

Сега, когато умирал, казал Дион на Йозеф, бил дошъл часът да наруши мълчанието си за това чудо. Дион признал, че по онова време и на него срещата им му се струвала чудо, защото и той бил изпаднал в отчаяние. И той се чувствал празен и духовно мъртъв и затова, неспособен да се изцели сам, тръгнал на път, за да търси помощ. Същата нощ, когато двамата се срещнали в оазиса, той бил на поклонническо пътуване към прочут лечител на име Йозеф.

Притчата на Хесе винаги ме е затрогвала по свръхестествен начин. Според мен, тя е дълбоко просветлено изявление
за даването и получаването на помощ, за честността и двуличието,  и за връзката лечител-пациент.

Двамата мъже получили огромна помощ, но по много различен начин. Помладият лечител бил обгрижван, обучаван, поучаван и насочван. По-възрастният лечител, получил помощ чрез служенето на другия, чрез сдобиването с ученик, който го дарил със синовна любов, уважение и успокоение в неговата изолация.

Днес обаче, преосмисляйки историята, се питам дали не е било възможно тези двама наранени лечители да получат още по-голяма помощ един от друг. Може би са пропуснали възможността за нещо по-дълбоко, по-автентично, по-силно променящо. Може би истинската терапия се е осъществила в сцената със смъртното ложе, когато те са преминали към честността чрез откровението, че са били спътници – и двамата просто хора, и двамата твърде много хора. Двадесетте години потайност – колкото и да са били полезни – може би са попречили (или са предотвратили) на още по-дълбинна помощ. Какво би се случило, ако признанието на Дион на смъртното ложе беше станало двадесет години по-рано, ако лечителят и търсещият помощ се бяха обединили в изправянето пред въпросите, които нямат отговор?

Откъс от Ървин Ялом - „Дарът на терапията“

Вместо визитка:
Ървин Д. Ялом (1931) е сред родоначалниците на груповата психотерапия. Всепризнат е като свободомислещ интелектуалец и иконоборец. Почетен професор в Станфордския университет, автор на високо ценени от критиката бестселъри, изключително търсен психиатър и терапевт.  С годините успява да примири двете си големи страсти - писането и психотерапията. И го постига, защото е убеден, че целта им е една и съща: да помагат на хората по пътя към повече свобода и спокойствие. През 2013 г. „Колибри“ издаде една от най-магнетичните му творби – „Когато Ницше плака“.